(запис за ArsMedia от интервю по телефона)

(архив на ArsMedia, фрагмент от разговор на Елин Рахнев с Владимир Левчев в “Небесни Балкани”, октомври 2008 г..)

(запис за ArsMedia от интервю по телефона)

възможности*

някъде има остров и брегове
които са за нас

там само ние имаме значение
там ще се научим да плуваме

ще светим във водата
със светлината на влюбени
водорасли перли и планктон

ще играем на приливи и отливи
аз към теб
вълна с пяна бяла

ти над мен
разтворена раковина
скъпоценна мида

или настрани да бъдем
лице в лице
така че да обърнем гръб
задник да обърнем на света

* - Стихотворението на Стефан Иванов “възможности” е включено в книгата му “Списъци” (2009 г., “Сиела”).

(запис за ArsMedia от интервю по телефона)

(запис на ArsMedia от “Събитието “3,14″)

Дядовци

     Дядо, който рядко отваря веднага подаръците за рождените си дни (или пък за именните, за Коледа или по случай годишнината от сватбата с баба - самата баба отдавна почина, така че подаръците вече няма как да бъдат наистина по случай годишнината, да бъдат и за двамата и много заприличват на онези за останалите празници). Може би от прекалено дълго сме му подарявали разочароващи неща, с години (израз, който баба - отдавна, отдавна, когато още беше - употреби за един голям шоколад, от най-, най-големите, подарък за дядо - “Ами че той може да го яде… с години…”), разочароващи неща - нокторезачки (дядо предпочита зъбите си), електронен бележник, за който не могат да се намерят батерии за смяна след изхабяването на първите, чорапи, но не обикновени използваеми, а тесни, такива с ластици, които стягат или пък с 2-3 номера по-малки; безинтересни за дядо насекомоядни растения, които го лишават от удоволствието и гимнастиката с мухобойка в ръка и всякакви подобни изтъпяващи се прекалено бързо ножове.

     Но е възможно дядо да цени подаръците много повече от нас, които ги разопаковаме веднага. Може би той иска просто да отлага, да удължава колкото се може повече приятното очакване на нещо още непознато, готово да се появи изпод красивата хартия (или пък просто найлонова чантичка с щампована цветна картинка, когато не сме имали време за друго) веднага щом тя бъде разкъсана (дали пък точно разкъсването, неприязънта към него, не е една от причините за дългото отлагане?), но не, още не, не повече от пакетче на вечер, понякога дори през вечер, а има случаи, когато някои от подаръците чакат почти до повторното идване на същия празник на следващата година, те може би са най-щастливи, най-дълго се е мислило за тях: “какво ли има в този с форма на банан, доста изтънен в единия си край (не е от онези в найлонови пликчета, така че отвън не личи), дали да го отворя още днес или пък да почакам първо да се случи нещо по-особено - да се роди коте с опашка, подобна на тигърска, да не поникнат плевели при репичките, съседът да отключи портичката си в различно време сутринта”…

     Подаръците вече са отворени (независимо след колко време). Дядо седи, навел главата си над разпръснатите върху разтворената на коленете му хартия картичка (винаги слагаме, аз ги рисувам специално), меко (заради зъбите, тяхната липса) сладкишче и, да речем, поредните чорапи с 2-3 номера по-малки, седи на фотьойла до телевизора, звукът на който не е намален и така и не се разбира дали изпод наведената си глава той казва нещо или просто се е усмихнал. Широко.

Весела Кучева в “DICTUM”
Весела Кучева в “Кръстопът”

(запис за ArsMedia от интервю по телефона)

На моето куче пионер

тя каза
ще сме заедно
когато кучетата полетят

прости ми Роки
трябваше да опитаме





Георги Костадинов в “Кръстопът”.

(запис на ArsMedia от “Събитието “3,14″)

Бабите

     Бабите - жени, които се втвърдяват. Отдавна са престанали да смучат пръстите си на ръцете и затова те (пръстите), изгубили нежната смазка на слюнката, постепенно изсъхват, подобно на безбройните кутийки овлажняващ крем, които дъщерите подаряват на бабите (за дъщерите те всъщност са майки - нещо лесно забравящо се, още с първите симптоми на деменция), подаряват ги всяка Коледа, всеки рожден ден, а бабите ги трупат (неизползвани) на рафтовете на пълен единствено с тях малък шкаф (не е купен специално, преди там са се съхранявали старите четки за зъби, пластмасови бъркалки за кафе, получени в кафенетата заедно със захарчета, самите захарчета, а също и коркови тапи, изрезки от списания и вестници с рецепти (за ястия и за лекарства), останки от шивашки ластици (и тънки, и дебели) и всякакви подобни нещица, класифицирани от дъщерите като “боклучави” и станали причина за скандал след тайното им хвърляне в казана за боклук).

      При все това на бабите им се признава нещо, което като че ли само те могат да правят - компресите. Каква ли е причината изведнъж да си връщат доверието (на дъщерите, но не само), загубвано толкова пъти след неуспешни опити за близост като “Утре ще коля кокошки и искам ти да им държиш краката” или изпращане на изненадващи колети, които се оказват пълни с буркани охлюви с ориз и пликчета с малки дози сланина (при все че знаят за вегетарианството на дъщерите), или пък настояването зимно време, когато има много сняг, обувките да се събуват и да се ходи по терлици, за да не се пързаляло. Може би отговорът всъщност е в многообразието - бабите изглежда знаят всички възможни компреси - синапеният, този с кръгчета лимони, които се пристягат към врата с дебел вълнен шал (дебел, за да не могат да паднат, да продължават дълго да мокреят на врата, студено да мокреят и припомнят формата си като лекичко увеличават натиска на своите притъпени жълти ръбове върху бавно размекващата се кожа; вълнен - за да боде), компресът с мед, намазан на продупчен с вилица бял лист (цветът е задължителен), насмукалата се с топлината на печката тухла (наричана винаги “тухличка”), върху която трябва да се стъпи и която не изстива в продължение поне на час, компресът с лайка за болни уши, компресът с лук за когато си се ударил и имаш синявица (или лилавенявица, или жълтенявица, зависи от степента на удареност), накисването на краката в морска сол, която лесно разрушава втвърдявания толкова дълго дебел слой на петите и кокалчето близо до кутрето, превръщайки тези места в идентични подобия на възглавничките на пръстите - меки и лигави, особено докато се намират под водата - и накрая инхалациите с глава под чаршаф, вдишваща парата от потящи се билки (толкова парят, че се налага, за да не се изгорят от случайно докосване, ръцете да бъдат държани плътно до тялото и постоянно да се следи да не се отделят и да започнат да се мятат насам и натам, както иначе правят през цялото време).

     Ако на бабите се позволи да приложат компресите даже на малките внучета, те сякаш малко поизправят гърбиците си, усмихват се като дървета, освободени от предпазните си стягащи найлони за през зимата и изведнъж им хрумват нови шарки за терлиците. А ако пък компресите подействат, освен признанието, бабите биха получили отговори на всичките свои въпроси. Въпроси като: “Носиш ли терлиците?” и отговори, подобни на този:”Понасям ги, да”.

Весела Кучева в “DICTUM”
Весела Кучева в “Кръстопът”

(запис за ArsMedia от интервю по телефона)

“Аз имам много домове…”

Аз имам много домове,
в които никога не се завръщам,
имам смешни домове и тъжни,
имам чисто нови – недокосвани,
стари, крадени, продадени,
мазета, канцеларии, сайванти,
и никога не съм бездомна,
защото имам много ключове –
дебела връзка домове,
в които никога не се завръщам.



Биляна Атанасова в “Кръстопът”.
Биляна Атанасова в DICTUM.

(запис на ArsMedia от “Събитието “3,14″)

Писмо

***

в далечината гърми
мирише на дъжд
пиша ти писмо


***

огледалата мокри
лежат на пътя
капки ги чупят

* - Заглавието на публикацията е редакционно.

            Детелина Тихолова в “Кръстопът”.

(запис на ArsMedia от “Събитието “3,14″)

Днес е Коледа, а вчера беше Великден

      Болен съм. Не знам диагнозата, по-лошото е, че дори и лекарите не я знаят. Според мен е някаква дисфункция на определен дял в мозъчната кора (вероятно – с размер на лешник или дори върха на карфица – в мозъка важните зони са с такива размери) – та, както казах, тази дисфункция или нарушение е свързано с темпоралния лоб, там, където мозъкът отговаря за времето. Лекарите – и те не са виновни, т.е. виновни са, но не много, тъй като аз съм ужасен пациент. Но, за да не внасям повече объркване, нека поясня.
      Ето, за това говоря – започнах да разказвам през октомври, а сега е май. Ясно си спомням, валеше дъжд, преминаващ в сняг, а сега цъфтят вишните. Но беше снощи, честна дума. Преди двадесет и четири часа, сигурен съм, дори пижамата е същата…я-аа, не е , друга е. И календарът – и той е от следващата година, и ето, съвсем правилно е прелистен на съответната дата. Обаче е факт, че вчера беше 29 –ти октомври, по дяволите, точно така е – докато днес е 19-ти април!… Но, преди да е станало пак октомври, да поясня.
      Добре, нека днес е 10-ти август, нека утре да заминавам на море – виждам, че жена ми е стегнала багажа и дори е успяла да заспи – изобщо не ме интересува. Болестта ми се състои именно в това: пуша една цигара “Марлборо” на балкона преди да заспя (имам наложено вето да пуша вкъщи), гледам си, значи, към градинката, виждам как люляците цъфтят и разпръскват аромата си, лягам си, прехвърлям наум задачите за утрешния ден (среща в девет и половина с кредиторите, в десет и половина с корпоративен клиент, обяд със същия клиент в един-нула-нула, в два и петнадесет в арбитражния съд (бивш колега иска да съди фирмата), в четири среща с нови клиенти, в седемнадесет оперативка) и си заспивам блажено. Няма как да не е блажено, защото съм убит. Така-а-а.
      Събуждам се обаче сутринта, излизам по навик на балкона, за да видя какво е времето (не вярвам на метеоролозите) и – ха! – навън вали сняг! На ей такива парцали! Връщам се на пръсти, поглеждам календара – ми да, деветнадесети декември! Отивам в трапезарията, мирише на кафе и препечени филийки (както вчера сутринта, както винаги), жена ми се усмихва, както винаги, и сядам внимателно на моя стол, съвсем същия, на съвсем същото място, където го оставих снощи. Питам я днес коя дата е, тя ми отговаря да не се правя на смахнат, защото много добре знам, че е деветнадесети декември и че след шест дни е Коледа. Сега ясен ли съм?
      Ето днес е Коледа, а, ако си спомняте, вчера беше 10-ти август и щях да заминавам на море. Казах ли ви! Това е то, темпоралният ми лоб нещо куца. Лекарите – да, ходих, но и там същият проблем.
      Намерих най-добрия невролог – млад професор, светило на международно ниво – и той ме прегледа. Каза ми да му се обадя на другия ден за резултатите от изследванията и аз го направих. Досещате се, нали – оказа се, че са минали четири месеца, но за мен бяха 24 часа. Обадих му се на другия ден, заклевам се! Подигравате ли ми се, крещи в слушалката той. Казвам ви, човекът е на ниво, най-добрият, какви ли не са му минали. Не, отговарям му, точно за това ви разправях. Вие не сте за мен, а за психиатър,… и ми трясва телефона.
      Добре – психиатър, психиатър. Отивам, значи, след няколко дни на психиатър и след още няколко, както ме беше посъветвал, отново го посещавам в кабинета му…. и какво да видя – некролог, моля ви се, некролог, на който пише, че е починал внезапно от инфаркт преди 6 (шест!) месеца! Дано не съм му го причинил аз, мисля си гузно, докато тичам към таксито, за срещата с инвеститорите.
      Имам и друг проблем – децата ми имат само рождени дни. Броят на свещите върху тортата няма значение, всеки ден имат рожден ден и ги виждам все по-големи. Пардон, синът ми, който е по-малък, духа по-малко свещи, а дъщеря ми – повече. Тя, макар и по-рядко от рождените дни, има и разговори с мен, т.е. не точно разговори, а желание за такива. Всяка вечер ми казва, че иска да говорим за нещо, но не го прави и, вместо това, на следващата пак ми казва същото, че искала утре нещо да говори с мен. Как да стане, като не си прави труда, само с желание не може да има разговор, знам го от работата (Ха, откъде се взеха тези великденски яйца на масата?!).
      Няма, а и не му е тук мястото, да изпадам в интимни подробности за отношенията с жена ми: имаше един период, преди доста време (три седмици или месец), когато правехме любов (или секс, сега така му викат) всяка вечер; после обаче (около десетина дни) само спеше или пък ми се усмихваше сутрин над чашата си с кафе. А напоследък, от не повече от седмица, се е пристрастила в чупенето на чинии в пода, с неизменната реплика “не издържам повече”. И сигурно е права, с човек с такъв сериозен физиологичен дефект, едва ли й е лесно. Никак даже.
      По-лошото е, че болестта се усложнява, получава някаква друга разновидност. Обикновено с мозъчните заболявания е така, винаги са дегенеративни. За да съм ясен – все по-често ми се случва един и същи ден (най-често вчерашният) да съвпада с други дни. Пример: августовските (отпускарски) задръствания на изхода на магистралата със задръстванията по Коледа; спускане със ски и гмуркане в топлите води на морето; преговори в Париж и преговори в София; екскурзия в Египет и зимна ваканция в Кортина д’Ампецо.
      Ще се съгласите, че е абсолютно невъзможно точно тези събития да са се случили паралелно – някои заради времето, а други заради разстоянията. Ако бях лекар, още по-добре – учен, бих му намерил дефиниция, да речем “континуитативна паралелност при темпорална алинейност” или нещо подобно. Успокояващото е, че денят, днешният ден, като такъв, си е неизменен, цялостен и, така да се каже, единен.
      Днес се пенсионирах, а вчера дъщеря ми се ожени. Тогава бях на петдесет и девет (проверих, съвпада), а днес в службата твърдяха, че съм на шестдесет и седем. Може би са прави – когато се погледнах в огледалото, забелязах, че черната ми коса е побеляла като сняг. Само за няколко дни.
      Вече не се учудвам на такива неща – както и на обстоятелството, че синът ми, който допреди седмица следваше в Германия, днес беше назначен на моето място. Е, сега поне ще имам време да се прегледам – даже си записах час за след два дни. И ще се опитам да затопля отношенията с дъщеря ми, която, кой знае защо, нещо е сърдита и не иска да ме кани на абитуриентския бал на това съкровище – внучката. А тя много, ама много, прилича на жена ми – от времето преди да се разболея.

Георги Милев в “Кръстопът”.
Георги Милев в DICTUM.