//
By Дежурен редактор | април 26, 2009 - 8:51 pm - Posted in Аудиофакти, Поречия

Димитър Ганев чете разказа си „Мъжките времена на съвремието“:

(запис – ArsMedia, 24.04.2009 г.)

Мъжките времена на съвремието

      Ще пристъпим направо към действието, а то се развива в салон за непушачи в някакво софийско заведение, ама от ония, в които сядаш не толкова за да се нахраниш, колкото да си поръчаш нещо и да платиш за него.
      Единствените клиенти във въпросния салон бяха две девойчета – две доста успешни издания на книгата на Красотата, заедно с бележките под линия и непубликуваните откъси. Това бяха момичета, за които с основание можем да кажем, че държаха света под високите си токчета. Едната бе руса и името й (Валентина) бе татуирано на място, което авторът не се чувства длъжен да уточнява; приятелката й бе чернокоса и името й (Мария) не беше татурино никъде, но за сметка на това… Всъщност няма значение.
      Те хапваха сладоледена торта и провеждаха разпалена полемика на тема препариран ли е онзи вълк, поставен върху масичка на няколко метра от тях, или е доста успешна имитация. А въпросният звяр, какъвто и да беше, наистина си го биваше – огромен, със сива козина и зловещи зъби, оголили се от заплашително разтворената му паст.
      В салона влезе господин с набиващи се очи мускулесто телосложение и четиридесет години. Той седна на масата до главните героини и започна своята поддържаща роля като най-напред поръча нещо с гъби на изникналия келнер и разбра за какво си говорят те.
      – Извинете – прекъсна ги той с подчертана учтивост. – Вие сте тук за пръв път, нали?
      – Откъде знаете? – осведоми се Мария.
      – Съвсем случайно дочух за какво си говорите – обясни непознатият – и и държа да отбележа, че онзи вълк там е препариран, а не изкуствен.
      – И откъде сте сигурен? – усъмни се Валентина.
      – Аз лично го убих – отвърна господинът с онази сериозност, с която майките обясняват на непослушните си деца какво точно се случва, когато Дядо Коледа влезе през комина. Със същия тон той съвсем между другото им разказа как отишъл на лов в гората недалеч от вилата си, а този изгладнял вълк се нахвърлил срещу тях, но в следваща секунда паднал от безпогрешния му патрон.
      След разказаната история настъпи изпълнено с дъвчене и преглъщане на гъби мълчание, което продължи докато непознатият излезе, и завърши с изказване на възхищение от страна на Валентина и Мария. Вълкът бе толкова огромен и всяваше такъв страх само от застиналото си положение, че те отказаха да си представят какво е да се изправиш лице в муцуна с подобен звяр.
      После те изоставиха тази тема и не я подхванаха отново, докато в салона не влязоха някакъв младеж с още по-някакво момиче. Когато седнаха и младежът забеляза накъде гледа момичето – а то, есествено, гледаше към страшния препариран вълк – той подметна:
      – Харесва ли ти този вълк?
      – Много е страшен – беше усмихнатият отговор.
      – А само да го беше видяла преди да го убия!
      – Наистина ли ти си го убил? – не повярва момичето. – Но защо никога не си ми казвал?
      – Знаеш ме, не обичам да се фукам… – И с предварително поръчаните картофи на момичето бе сервирана и една доста зловеща история за зимна нощ, отиване на лов с компания от трима души, преспиване на палатка, изгладнял вълк, който се навърта през нощта, и точен изстрел от страна на младежа.
      Валентина и Мария доста се зачудиха от това развитие на нещата, но не посмяха да кажат нищо. След десет минути пристигна някакъв дребен и сплескан на вид човечец с вестник под мишница; младата двойка си тръгна двайсетина и двете приятелки отново заговориха за вълка.
      Човечецът наблизо използва един кратък миг на мълчание, за да подхвърли, че времето днес било много хубаво. Валентина добави учтиво, че вчера времето също било много хубаво, което съвсем естествено доведе до заключението, че времето утре ще се влоши и че след утрешния ден ще има гръмотевична буря.
      – Ах – неочаквано се въодушеви човечецът, – предполагам, че ще има такава буря, подобна на тази, в която убих вълка ей там!
      – Значи вие сте убил това грамадно чудовище? – изказа почудата си Мария. – Сигурно ви е било ужасно трудно.
      – Всъщност ни най-малко – възрази непознатият. – Бях на село и се връщах към къщи в страшната буря, когато на пътя ми се изпречи този вълк. Нахвърли се върху мен, но аз вместо да избягам, го хванах за гушата; изправен на задните си крака, бе дори по-висок от мен! Не му позволих да ме докосне, а след десет минути успях да го удуша. – И той допи кафето си, разплати се, пожела им приятен ден и излезе.
      Това бе един от онези мигове, когато можеш да загубиш всякаква вяра в човешкия род и дори в самия себе си. Валентина и Мария не бяха по-различен случай и побързаха да довършат сладоледените си торти и се приготвиха да платят сметката си. Когато дойде сервитьорът, Мария го попита дали знае кой е убиецът на онзи вълк там, като му разказа за станалото.
      Келнерът добродушно се разсмя.
      – Това често се случва тук – обясни той. – Много посетители разказват на своите приятели истории, в които те убиват вълка и го продават на собственика. Това заведение води наистина заплетен личен живот. Странното е, че хората наистина вярват на подобни фантасмагории; но всъщност този вид въобще не съществува в България. Аз го убих веднъж докато бях в Азърбайджан и го продадох на този ресторант, където временно работя. Това е цялата истина – попитайте когото искате от персонала.
      Възтържествуването на правдата поусмири двете приятелки и те си платиха сметката, но не излязоха веднага, а се помотаха още малко около забележителното препарирано животно.
      Това бе един наистина огромен вълк – животинската сила в него си личеше в присвитите сякаш готови за скок лапи и в дългата му злобно ухилена муцуна, разкриваща два реда остри бели зъби.
      Мария се надигна на пръсти над мощния гръб на препариното чудовище и го огледа внимателно от другата му страна – атракцията бе поставена върху широка дървена плоча, която бе на двайсетина сантиметра от стената.
      – Какво пише там? – взря се Мария и отмести малко встрани долния край на дървената плоскост.
      А там, с мънички буквички, на които никой не би обърнал особено внимание, пишеше: „Made in China.”.

* – разказът е спечелил конкурса „Искри 2006” и има своята първа публикация в списание „Родна реч”. Той е и част от книгата на Димитър Ганев „Безлични истории” (2008 г., „Архимед“), за която в последната вечер на XXXVII-те Литературни дни “Южна пролет” (извън официалната програма и селекцията на журито) Ганев беше отличен с наградата на ArsMedia за прозаичен дебют, включваща покана за издаване на втора книга от Издателство “Арс”.

Димитър Ганев

      Димитър Ганев е на 16 години (роден е на 21.08.1992 г. в София). Учи в НЕГ „Константин Гълъбов“. Пише от малък, има публикации в сп. „Родна реч“ и „Литературен вестник“. Лауреат е на множество литературни конкурси, сред които „Искри“, „Различният до теб“, конкурс за разказ на книжарници „Хеликон“, на „Списание едно“, на фондация „Братя Мормареви“ (2008) и други. На 23.04.2009 г. Димитър Ганев спечели първа награда в конкурса за кратък разказ „Рашко Сугарев“. Освен с разказите си, е печелил и конкурси за драматургия, за поезия и за сценарий. Автор е на сборника с разкази „Безлични истории“ (2008).

This entry was posted on неделя, април 26th, 2009 at 20:51 and is filed under Аудиофакти, Поречия. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

4 коментара

  1. април 30, 2009 @ 07:18


    […] Димитър Ганев в DICTUM Връзки към други публикации (генерирани автоматично):Димитър Гачев: Няма икони със сини очиДимитър Гачев: Живот в командировка […]

  2. май 18, 2009 @ 09:46


    […] Мъжките времена на съвремието […]

  3. юли 11, 2015 @ 10:43


    […]   Димитър Ганев в „Кръстопът” и в DICTUM. […]

  4. юли 11, 2015 @ 10:43


    […]   Димитър Ганев в „Кръстопът” и в DICTUM. […]

Leave a Comment

Please note: Comment moderation is enabled and may delay your comment. There is no need to resubmit your comment.