//

      Георги Милев чете своя разказ „Днес е Коледа, а вчера беше Великден“ (от книгата „10 минути“ – 2009 г. „АРС“):


(запис на ArsMedia от „Събитието „3,14“)

Днес е Коледа, а вчера беше Великден

      Болен съм. Не знам диагнозата, по-лошото е, че дори и лекарите не я знаят. Според мен е някаква дисфункция на определен дял в мозъчната кора (вероятно – с размер на лешник или дори върха на карфица – в мозъка важните зони са с такива размери) – та, както казах, тази дисфункция или нарушение е свързано с темпоралния лоб, там, където мозъкът отговаря за времето. Лекарите – и те не са виновни, т.е. виновни са, но не много, тъй като аз съм ужасен пациент. Но, за да не внасям повече объркване, нека поясня.
      Ето, за това говоря – започнах да разказвам през октомври, а сега е май. Ясно си спомням, валеше дъжд, преминаващ в сняг, а сега цъфтят вишните. Но беше снощи, честна дума. Преди двадесет и четири часа, сигурен съм, дори пижамата е същата…я-аа, не е , друга е. И календарът – и той е от следващата година, и ето, съвсем правилно е прелистен на съответната дата. Обаче е факт, че вчера беше 29 –ти октомври, по дяволите, точно така е – докато днес е 19-ти април!… Но, преди да е станало пак октомври, да поясня.
      Добре, нека днес е 10-ти август, нека утре да заминавам на море – виждам, че жена ми е стегнала багажа и дори е успяла да заспи – изобщо не ме интересува. Болестта ми се състои именно в това: пуша една цигара “Марлборо” на балкона преди да заспя (имам наложено вето да пуша вкъщи), гледам си, значи, към градинката, виждам как люляците цъфтят и разпръскват аромата си, лягам си, прехвърлям наум задачите за утрешния ден (среща в девет и половина с кредиторите, в десет и половина с корпоративен клиент, обяд със същия клиент в един-нула-нула, в два и петнадесет в арбитражния съд (бивш колега иска да съди фирмата), в четири среща с нови клиенти, в седемнадесет оперативка) и си заспивам блажено. Няма как да не е блажено, защото съм убит. Така-а-а.
      Събуждам се обаче сутринта, излизам по навик на балкона, за да видя какво е времето (не вярвам на метеоролозите) и – ха! – навън вали сняг! На ей такива парцали! Връщам се на пръсти, поглеждам календара – ми да, деветнадесети декември! Отивам в трапезарията, мирише на кафе и препечени филийки (както вчера сутринта, както винаги), жена ми се усмихва, както винаги, и сядам внимателно на моя стол, съвсем същия, на съвсем същото място, където го оставих снощи. Питам я днес коя дата е, тя ми отговаря да не се правя на смахнат, защото много добре знам, че е деветнадесети декември и че след шест дни е Коледа. Сега ясен ли съм?
      Ето днес е Коледа, а, ако си спомняте, вчера беше 10-ти август и щях да заминавам на море. Казах ли ви! Това е то, темпоралният ми лоб нещо куца. Лекарите – да, ходих, но и там същият проблем.
      Намерих най-добрия невролог – млад професор, светило на международно ниво – и той ме прегледа. Каза ми да му се обадя на другия ден за резултатите от изследванията и аз го направих. Досещате се, нали – оказа се, че са минали четири месеца, но за мен бяха 24 часа. Обадих му се на другия ден, заклевам се! Подигравате ли ми се, крещи в слушалката той. Казвам ви, човекът е на ниво, най-добрият, какви ли не са му минали. Не, отговарям му, точно за това ви разправях. Вие не сте за мен, а за психиатър,… и ми трясва телефона.
      Добре – психиатър, психиатър. Отивам, значи, след няколко дни на психиатър и след още няколко, както ме беше посъветвал, отново го посещавам в кабинета му…. и какво да видя – некролог, моля ви се, некролог, на който пише, че е починал внезапно от инфаркт преди 6 (шест!) месеца! Дано не съм му го причинил аз, мисля си гузно, докато тичам към таксито, за срещата с инвеститорите.
      Имам и друг проблем – децата ми имат само рождени дни. Броят на свещите върху тортата няма значение, всеки ден имат рожден ден и ги виждам все по-големи. Пардон, синът ми, който е по-малък, духа по-малко свещи, а дъщеря ми – повече. Тя, макар и по-рядко от рождените дни, има и разговори с мен, т.е. не точно разговори, а желание за такива. Всяка вечер ми казва, че иска да говорим за нещо, но не го прави и, вместо това, на следващата пак ми казва същото, че искала утре нещо да говори с мен. Как да стане, като не си прави труда, само с желание не може да има разговор, знам го от работата (Ха, откъде се взеха тези великденски яйца на масата?!).
      Няма, а и не му е тук мястото, да изпадам в интимни подробности за отношенията с жена ми: имаше един период, преди доста време (три седмици или месец), когато правехме любов (или секс, сега така му викат) всяка вечер; после обаче (около десетина дни) само спеше или пък ми се усмихваше сутрин над чашата си с кафе. А напоследък, от не повече от седмица, се е пристрастила в чупенето на чинии в пода, с неизменната реплика “не издържам повече”. И сигурно е права, с човек с такъв сериозен физиологичен дефект, едва ли й е лесно. Никак даже.
      По-лошото е, че болестта се усложнява, получава някаква друга разновидност. Обикновено с мозъчните заболявания е така, винаги са дегенеративни. За да съм ясен – все по-често ми се случва един и същи ден (най-често вчерашният) да съвпада с други дни. Пример: августовските (отпускарски) задръствания на изхода на магистралата със задръстванията по Коледа; спускане със ски и гмуркане в топлите води на морето; преговори в Париж и преговори в София; екскурзия в Египет и зимна ваканция в Кортина д’Ампецо.
      Ще се съгласите, че е абсолютно невъзможно точно тези събития да са се случили паралелно – някои заради времето, а други заради разстоянията. Ако бях лекар, още по-добре – учен, бих му намерил дефиниция, да речем “континуитативна паралелност при темпорална алинейност” или нещо подобно. Успокояващото е, че денят, днешният ден, като такъв, си е неизменен, цялостен и, така да се каже, единен.
      Днес се пенсионирах, а вчера дъщеря ми се ожени. Тогава бях на петдесет и девет (проверих, съвпада), а днес в службата твърдяха, че съм на шестдесет и седем. Може би са прави – когато се погледнах в огледалото, забелязах, че черната ми коса е побеляла като сняг. Само за няколко дни.
      Вече не се учудвам на такива неща – както и на обстоятелството, че синът ми, който допреди седмица следваше в Германия, днес беше назначен на моето място. Е, сега поне ще имам време да се прегледам – даже си записах час за след два дни. И ще се опитам да затопля отношенията с дъщеря ми, която, кой знае защо, нещо е сърдита и не иска да ме кани на абитуриентския бал на това съкровище – внучката. А тя много, ама много, прилича на жена ми – от времето преди да се разболея.


Георги Милев


Георги Милев в „Кръстопът“.
Георги Милев в DICTUM.


This entry was posted on понеделник, юли 19th, 2010 at 23:59 and is filed under Аудиофакти, Поречия. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Comment

Please note: Comment moderation is enabled and may delay your comment. There is no need to resubmit your comment.