//
By Дежурен редактор | юни 9, 2013 - 8:51 am - Posted in Глас(ни), Поречия


  Йорданка Белева чете свое неозаглавено стихотворение:



***

когато ми разказа за онзи велик художник
как учителят му го биел по пръстите
ти не рисуваш нищо
това са бели и празни листи

а той отговарял през сълзи
бяла и празна е зимата
аз нямам какво да добавя
от себе си в зимата

вече знаех:
ще ме напуснеш с празен sms през февруари

някой друг ще допише тази зима
ще довърши навяването започнато от нас
ще навлиза в нашия студ наготово
без да бъде нашият снежен човек

толкова много сме мръзнали с теб
поотделни в загръщането
в падането под нулата
в други стойности на смаляването сме заяквали
че вече нищо не може да ни подхлъзне един в друг

щедра е зимата не върви да оказваш съпротива
благодарно е да принадлежиш
в раздялата дълбоко и меко като пряспа
внезапно да потъваш в сбогуването

защото няма значение с какъв сняг затрупваш някого
и гледаш дали ще оцелее напролет
нарочно е направено така
от много бели листи всяко затрупване
недописано като зима да е обло и общо

обща е зимата снежинките не

и няма кого да добавиш от себе си в зимата



Йорданка Белева






   Йорданка Белева в „Кръстопът“.
   Йорданка Белева в DICTUM.

   Предлагаме ви да посетите и блога на Йорданка Белева.

This entry was posted on неделя, юни 9th, 2013 at 08:51 and is filed under Глас(ни), Поречия. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

3 коментара

  1. август 19, 2013 @ 15:02


    Много тъжно ми стана…
    Страхотно стихотворение!

    Posted by Мария
  2. юли 21, 2015 @ 11:31

Leave a Comment

Please note: Comment moderation is enabled and may delay your comment. There is no need to resubmit your comment.