//
By Дежурен редактор | март 17, 2009 - 11:39 pm - Posted in Аудиофакти, Вестник

Анжел Вагенщайн чете главата „Хлапето“ от новия си литературен проект „Преди края на света“ (вижте интервюто по-долу):

(запис от връчването на званието „Почетен гражданин на Пловдив“ на Анжел Вагенщайн – 12.03.2009 г.))

      На 12 март в Балабановата къща (Старинен Пловдив) се състоя творческа вечер на писателя, киносценариста и режисьора Анжел Вагенщайн на която тържествено му бе връчен паметния знак за удостояването му със званието „Почетен гражданин на Пловдив”.

Анжел Вагенщайн в Пловдив - 12.03.09 г.

      Анжел Раймонд Вагенщайн е роден на 17 октомври 1922 г. в Пловдив. Прекарва детството си в Пловдив, след което живее, учи и работи в Париж, София, Берлин, Москва и Виена. Завършва кинодраматургия в московската Академия за филмово изкуство. Автор е на сценарии за над 50 игрални, документални и анимационни филми, произведени в различни страни по света. Сред най-успешните му филми са “Звезди”, “Гоя”, “Звезди в косите, сълзи в очите”, “Борис І”, “След края на света”. Издал е романите „Петокнижие Исааково”, Далеч от Толедо” и „Сбогом Шанхай”, преведени на английски, френски, немски, италиански, полски, руски, иврит и др. езици. Съществена част от неговото творчество е свързано с Пловдив. Носител е на множество престижни национални и международни награди за литература и киноизкуство.


Интервю на Кирил Кирилов с Анжел Вагенщайн

      Г-н Вагенщайн, как ще коментирате отличието, с което бяхте удостоен?
      Хубаво е, че се случи, благодарен съм. Да бъдеш признат е вълнуващо събитие. Човек е и малко суетен. Но никога не бих го постигнал, ако не беше Димитър Атанасов. Онова, което ни свързва, е маоизмът. По-стъпките на великия вожд Мао. Много се сдружихме с Димитър в Китай. Понаучихме нещо за и от Китай. Фактът, че станах почетен гражданин на Пловдив, е резултат от нашето посещение там. Според мен моят “съмаоист” направи невероятното. За съжаление България е печално политизирана. Представете си, че точно ей тук работеше Гьоте. Или Достоевски например. Дали някой би му признал каквато и да е заслуга, ако той е от другата партия и има други политически възгледи? В това отношение сме още малко примитивна нация. Та така. Хубаво беше, но всичко свърши – от утре пак ставам най-обикновен гражданин на София.

      Наскоро четох едно интервю с Георги Дюлгеров. В него той споменаваше, перифразирам, как мечтае за такова българско кино, което да накара зрителя да забрави за пуканките. Къде е сега вниманието на българския зрител – в екрана или в пуканките?

      Мисля, че пуканките са американска част на проблема. Това е американска метафора. Там ядат пуканки, докато гледат кино. У нас се опитват да го внедрят. Да ти продадат голям варел с пуканки, докато си на кино. И то пуканки с палмово масло. Според мен има верига от взаимозависимости. Не толкова пуканките и не толкова ракийката, която пиеш, докато гледаш същото нещо по телевизора. Важно е какво показваш на зрителя, какво зрителя би искал да види, кое има успех и кое няма. Драмата на нашето кино, независимо от носителя – екран, телевизия или домашно кино – е, ако мога така да се изразя, тежкото чалгизиране на културата. Скоро гледах един прокурор, не му запомних името, но ме впечатли със своята интелигентност по въпросите за детската престъпност. Предаването беше във връзка с няколкото страховити напоследък случаи в Америка, Германия и България. Този прокурор много хубаво го каза. Какво гледа от сутрин до вечер българският зрител – убийства, бандитизъм, американски екшъни. Все по-рядко са стойностните неща. И всичко това бавно се попива най-вече от децата и младежта. Постепенно убийствата и смъртта стават нещо обикновено, нещо неизвънредно. Спомням си, че за пръв път видях мъртвец, когато бях на тринайсет. А сега на екрана постоянно има убийства и кръв. Така че не е въпросът в пуканките. Яж пуканки, на мен ми дреме дали ядеш пуканки или не! Въпросът е какво гледаш. Това е световен проблем. В Америка се стрелят и убиват повече отколкото у нас, но и България не е застрахована. Този въпросен прокурор с една такава приятна наивност или, как да кажа… Това беше един романтик-прокурор, който искаше новините сутрин да започват с усмивка и добри пожелания, вместо с тежките вести за убийства, изнасилвания и опожарявания. Та не знам за пуканките, не мога да кажа. Аз бих казал на Георги Дюлгеров, той е един от много добрите колеги – не е въпросът в пуканките, а в качеството на филма. Ако правим по-добри филми, човек ще забрави за пуканките. Няма да се сети за тях. Ще ги купи и след края на прожекцията ще види, че не е посегнал към тях. Това бих пожелал на българското кино – публиката да забравя да посяга към пуканките, които е купила.

      Върху какво работите в момента?

      Мъча се върху една пиеса. Ама много отдавна се мъча. Не знам аз ли нея мъча, тя ли мене. Още не мога да преодолея тая критична точка. Пиша и нещо друго. Подготвям го за печат, надявам се да не го проточа много. Има един филм “След края на света”. Това, върху което работя в момента, се нарича “Преди края на света. Драскулки от неолита”. Един букет, сборник, коктейл от есета. Не е автобиография. Скучно ми е да мисля за автобиография. Пък и ми е много рано – след 20, 30, 40 години, като поостарея. Та такова нещо пиша, малко за киното, малко за моя живот. Есета. Опитвам се да са забавни, да не са скучни, да има усмивка. Предпочитам да гледам с усмивка на онова, което се е случило. Минало-заминало. Не искам нищо да драматизирам. Обещавам тук и сега, както и в книгата, да не наскърбя никого. Да не пиша срещу никого нищо лошо. В това отношение давам за пример Мона Лиза с нейната едва доловима усмивка. Ето това е – тази малка усмивчица, с която тя наблюдава света. Бих искал да мога да съм българската Мона Лиза. Било що било. Във всичко има трагедия, драма, но не може да няма усмивка. И е малко смешно, и е малко цирк, малко фарс. Та това е, което работя в момента. Ако успея да го изработя – добре, ако не – може би ще е по-добре за читателите да не го изработвам, ще им спестя нещо. Но засега книгата е още “недопечен хляб”.

      Кои са любимите Ви места в Пловдив?

      Трудно ми е да измислям наново града. Мога да кажа какво ми липсва. Липсва ми моят квартал Орта мезар. В него липсва банята, тя вече не работи. Липсва градската градина с казиното. Вече не работи. Липсва Четвъртък пазара – вече не работи. Липсва джамията срещу банята. Тук вината вече не е на общинарите, а на земетресението през 1928 година. Минарето се счупи и рухна пред очите ми. Липсва и синагогата. Всъщност я има, но никой не я посещава. Местата за ежедневни граждански ритуали, агората ми липсва. Главната улица остана мястото за срещи – да минеш сутрин, да минеш вечер. Да видиш приятел, да кажеш добър ден, как си, що си. В същото време вероятно това е логично, нормално. Какво да плачем за нещо, което е било и което няма да бъде? Животът се развива, стилът се развива. Мегаполисите живеят друг живот. Пловдив винаги е бил голям град за разлика от София, която си е била малко градче при Освобождението. Пловдив все пак е център на Османската империя за Балканите. Сменя се ритъма, темпото. Няма да бъде същото, но аз обичам да се връщам тук. И обичам да цитирам Стефан Цанев: “Връщам се в стария Пловдив като при стара любовница.” Връщам се при приятели.

This entry was posted on вторник, март 17th, 2009 at 23:39 and is filed under Аудиофакти, Вестник. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

1 коментар

  1. май 3, 2009 @ 15:24


    […] Анжел Вагенщайн: Хлапето […]

Leave a Comment

Please note: Comment moderation is enabled and may delay your comment. There is no need to resubmit your comment.