Божидар Пангелов: из „Момичето, което“

Божидар Пангелов чете две стихотворения от своята книга „Момичето което“ („Арс“, 2008 г.):

(видеозаписът на ArsMedia е от вечерта с литературата на авторите от „Кръстопът“, DICTUM и „Глоси“, откриваща тазгодишните „Майски празници „Глоси“ – 30.05. 2009 г.)

Няма видео? Изтеглете и инсталирайте DivX Web Player за Windows или Mac

това съм

присъстващото
отсъствие
отсъствието
което пристига
точно тогава
когато

само не разрошвай
на коня гривата

Ходжата тича само до джамията

Ще отронваш ли с мене,
моя възлюбена,
късче по късче ладду*.
Сънят ми не ме спохожда,
леглото ми е делено,
сърцето – сухо,
огън ме гложди.
Ще съжаляваш,
моя възлюбена,
ако го вкусиш –
отвън е сладко,
отвътре – горчиво.
Дваж пъти повече,
моя възлюбена,
сълзи ще лееш
ако отминеш презрително.
Във гърдите си
диамант от змия нося,
косъм от лъв на китката си,
богатство на брахмин
в главата си.
Ще ги вземе ли някой дарени,
освен смъртта ми?
Ах, моя възлюбена,
омъжи се за мене.

___________

* кръгъл сиропиран сладкиш от нахутeно брашно.

Можете да чуете фрагмент от предаването „Небесни Балкани“(съвместна продукция на Радио Благоевград и Издателство „Арс“ за модерна българска и балканска литература) от 08.12.2008 г., в който Георги Милев, Ваня Константинова и Валентин Дишев разговарят за „Момичето, което“ и поетиката на Божидар Пангелов:

      Божидар Пангелов живее и работи в София. „Момичето, което“, издадена в края на 2008 г. от Издателство „Арс“, е третата му поетична книга, след „Четири цикъла“ (в съавторство с Ваня Константинова) и „Делта“.

      Валентин Дишев за „Момичето, което“: „…в тази книга поезията реализира свободата си. Естествено и тук знаците и препратките към културни митове и идеологеми се възправят като тотемни стълбове (прекадрирайки безмилостно навиците на погледа… и претенциите на пунктуацията), а трансцендентността на премълчания диалог кара разбирането да се повдига на пръсти, но този път всичките тези характерни белези на поетиката на Пангелов са коленичили смирено в нозете на поезията, която всеопрощаващо ги приласкава… И резултатът е не оставащото чувство за преходност (типичният послевкус на всяко взиране в мита, въпреки – или точно заради – неговата „вечност“), а ликуването на поезията като преходност, която остава…“.

Божидар Пангелов в „Кръстопът“