Зоя Маринчева чете „Фрагмент-1“ от „Четене, четци и последният бастион на аналоговата техника“:
(запис за ArsMedia)
Четене, четци и последният бастион на аналоговата техника
Фрагмент-1
Засега 2010 г. се очертава като годината, в която думата четец се използва изключително като обозначител на електронно устройство, вместо на човек, четящ книга, а за четенето се говори като за технологии, вместо за книги и идеи. Нещо повече, огромният интерес от страна на медии, автори и потребители към технологията на четене е сякаш опит да се актуализира четенето, да го придърпа към матрицата от лайфстайл интереси. Конкретно по отношение на четенето на художествена литература, непрекъснатото обсъждане на технологичните аспекти е израз на умората от самото четене и циклостилните му еднотипни позиращи сюжети, институциите, истериите, йерархиите му или цялото ново съдържимо на книгата-продукт, изкласила през постмодерния капитализъм. Днес огромното множество от хора могат да четат, инвестицията в написване на книга е по джоба и на бедняк, а пишещите се ползват с добро име и имат свободата на словото, рекламата и събиранията. И въпреки това пътят на една книга до читателя е далеч по-суров и стръмен, конкуренцията убийствена и почти винаги съдбата на книгата се решава на боксовия ринг между силите на маркетинга и продажбите и силите на идеологиите. Често авторът няма думата дори по отношение на корицата, но автор все повече е компилативна дума, включваща умения да се пише, рекламира и продава първо на издателство, после на читателска аудитория – две абсолютно несъвместими целеви групи. Но авторът няма друг избор. Ако думите сами нямат силата да ни смаят и омагьосат, ако секс и кръв продават, то не е защото словото е загубило магичната си потенция, то е защото шумът, в който живеем е оглушителен, нашите човешки възможности да се справим с него са нееволюирали и слаби, и все повече разчитаме на някакви социални и пазарни колективни идентификационни механизми, разчитаме на първични психологични реакции и възбуди, за да отделяме зрънцето от плявата.
Традиционният книжен пазар в Америка през 2009 година е реализирал нетни продажби от 24 милиарда долара по данни на Асоциацията на американските издатели. На толкова възлизат и продажбите на обувки в САЩ за миналата година. За сравнение, Амазон са реализирали 10 милиарда долара от медийни продукти, всичките 3000 инвестиционни банки в САЩ пък са реализирали приходи от 200 милиарда долара, а музикалната индустрия след дигиталната онлайн революция само 6 милиарда долара приходи през 2009 г, наполовина по-малко от приходите й преди десет години. Миналата година по данни на библиографската фирма Боукър, на американския пазар са се появили над 1 милион заглавия, от които близо 765 000 са публикувани от самите автори или от нишови, бутикови издателства. Традиционните издателства са пубикували малко над 288,000 заглавия, половин процент по-малко от миналата година. Самиздатът и електронните книги съставляват 3% от всички продажби, но отчитат зашеметяващ ръст от 187% спрямо резултатите от 2008 година. По данни на Publishers Weekly, бестселърът с твърди корици в раздела литература за възрастни на 2009 година, “Изгубеният символ” на Дан Браун, се е продал в тираж от 5 и половина милиона книги, следван от “Сътрудникът” на Гришъм. Сред бестселърите преобладават автори, работещи в жанровата литература, повечето наложени имена на пазара – Нора Робъртс, Джеймс Патерсън, Дейвид Балдачи, Никълъс Спаркс. Тиражът на книгата на Браун е пет пъти по-голям от третото място в класацията, “Прислугата” на Кетрин Стокет, книга на актуална политическа тематика. Интересен факт е, че книгата на Кетрин Стокет е вече 50 седмици в списъка на бестселъри на Лос Анджелис Таймс и все още я оглавява, въпреки че 50 агента са отказали да я предлагат на издателства преди Пътнам да я приеме за печат. Абсолютният рекордьор за 2009 обаче е писателката Стефани Майер, която без да е издала нова книга през 2009 е продала общо 26 милиона бройки от своите “вампирски” истории, разбира се не без помощта на рекламата осигурена й от двата филма по нейни книги в края на 2008 и 2009 година. Това е в пъти повече книги в сравнение с новата книга на Дан Браун! Пазарите на юношеска, нехудожествена, политическа и професионална литература, макар че поединично са по-малки от този на художествена литература, показват изключително здравословни показатели. Мога да продължа с най-разнообразна статистика. Пътят на една книга е до такава степен механизиран, наблюдаван и преекспониран във всички възможни медии и пазари, че няма как, когато посегнем към дадена книга с клавиш или ръка в книжарницата, да не съзнаваме, че участваме в сложна пазарна игра, в която естетическото удоволствие е последна грижа на всичките тези посредници в процеса, не на последно място защото авторът получава само 15% от печалбата, а единствено авторът и читателят евентуално са заинтересувани от някакви естетически цели на четенето. Бариерите пред създателите на текстовете за достъп до книжния пазар са минимални като финансова инвестиция. В биографичната си книга за бягането “За какво говоря, когато говоря за бягане” Харуки Мураками описва деня, в който на едно бейзболно игрище решава да продаде бiизнеса си и да стане писател. Инвестицията му възлиза на цената на една химикалка и едно руло хартия. При такова ниско ниво на първоначален капитал, всеки е потенциален писател, доколкото има мисли, които може да сложи на хартия с химикал. Книгата обаче поддържа едно огромно войнство от опосредстващи индустрии, есенциално недокоснати от думите. Нещо повече, словото за тях има ценност единствено в агрегатно, пакетирано, оцифровено състояние, транзитивност, като парични знаци, не като символен капитал. Тъй като тези индустрии изживяват поредната си драматична трансформация, далеч по-интересен сюжет за медиите и изследователите, пък и за масата читатели, са опо-скоро бизнес стратегиите й за оцеляване и приспособяване към новата онлайн икономика, отколкото смисъла да прочетем поредния нобелов лауреат. Защото новата онлайн икономика, колкото и несъвършена да е засега, със сигурност ще разклати статуквото и ще еволюира материалността каквато я знаем в някаква виртуалност, която вече показва нрава си – непостоянна, непридвидима, демократична, анархистична дори. Ето защо огромната част от капитала в момента се влага в борбата за копирайт, тоест контролиран прогрес. Във всеки случай, когато реши да си купи някоя книга, човек за парите си ще получи един минимум от продукт, абсолютно задължителен за днешното време – а именно история. Агентът и писателят Доналд Маас от едноименното литературно агентство казва в едно интервю: “Никога издателският бизнес не е бил по-корпоративен, късоглед и ориентиран към печалбата. […] Книжарниците и читателите също имат пръст в това. Това е труден бизнес и може да бъде доста отчайващ, но аз запазвам оптимизъм. Защо? Защото историите носят успех на писателите. Не пиарът и не рекламата.”.
„Фрагмент-2“ очавайте утре – отново в DICTUM.