В P.S. ви предлагаме отново разговор (на Валентин Дишев) от март 2010 г. с Илко Димитров за „Бог в Ню Йорк“ („Стигмати“, 2010 г.):
(запис за ArsMedia от интервю по телефона)
Из „Бог в Ню Йорк“
63
Отначало изкуството „снимаше” живота/реалността, след това фокусът се измести към снимане на отношението на правещия изкуство към живота/реалността, а накрая (вече не като изкуство, а като нещо друго) откровено и агресивно се спря върху самия правещ, разгръщайки пласт след пласт и миг след миг от съзнанието, междусъзнанието и подсъзнанието му. Тогава аз загубих интерес, представяйки си финала на това изтъняване, на това изпилване. Всяка много лична история е по-скоро психологически, отколкото социален феномен. В този смисъл – разказването на тънки детайли от вътрешността на правещия поезия или проза е въпрос, който касае негови близки приятели или роднини, не и хора, които не го познават. Възпитаните във Франция смятат за невъзпитано човек да говори публично за своите роднини. Ако това е така, колко невъзпитано е да разказваш на обществото не дори за своите роднини, а за самия себе си. Ако някой ви хване в кафене и ви разкаже вчерашния си сън, това някак се преглъща – ако този сън е разказан на хартия или на екран – това е вече досадно. Сега правещите изкуство разказват обилно сънищата си и онова, което може да мине за сън, очевидно въодушевени от утвърдената вече автоархеология, която оправдава успешно съществуването си с тезата, че всеки „аз” е всички хора и обратно, и че, разглеждайки вътрешността си, пишещият разглежда по същество вътрешността на човечеството. Този, който прави изкуство, е освободен от оковите на отговорността към другите и е окрилен от свободата за себе си. Той, не че не може да каже нищо, той просто не иска. Текстът не е това, което е, нито може да бъде; всяко определение е отрицание; малката правда уби голямата (всъщност няма ни малка, ни голяма); ирония до дупка и други искейпистки формули. Наистина ли не иска да каже нещо, или само така изглежда? От друга страна, Джойс като може и казва много неща, кой го чете?
Във възпитаните книжарници на Ню Йорк има отделни секции за книги за в метрото. Какви са тези книги – добри или лоши, или така не се пита, защото няма добра или лоша книга, а има книга за всеки? Тези книжарници предлагат хубаво кафе, там можеш да стоиш с часове, ако навън вали или е много студено.
64
Бог винаги е приемал подходяща за съответния исторически период форма. Сигурен съм, че сега, ако е решил да продължи да бъде фактор на Земята, ще престане да изглежда толкова дървено. Убеден съм, че би помислил и за малко повече синкретизъм – това ще отнеме от парата на останалите божества, които ще престанат да виждат в него Врага на Мисията Си и ще седнат на масата за преговори. Ако пък вече не е толкова ревнив за стриктното съблюдаване на многобройните си ритуали, Бог неминуемо ще вкара в кошарата повечето от актуалните езичници, които обикалят цивилизования свят или клечат в периферията му. Имам чувството, че сегашната епоха допада на Бог – прилича по нещо на времето, когато се е появил за първи път, което сигурно го вдъхновява.
Тази публикация е от рубриката P.S., с която ви връщаме към някои от представянията на книги, получили номинации в „Награда „Книга на годината“-2010″ (някои, защото не всичко, споделено в „Страници“ е съхранено в DICTUM).