Весела Кучева представена в „Артсезони“ – в разговор с Любима Бучинска и Валентин Дишев – 16.05.2009 г.:
(„Артсезони“ е седмично обзорно предаване за култура на програма Радио Благоевград на БНР)
Небесносиво*
Днес отново не можах да се сдържа и пак тръгнах след него. През целия ден беше небесносиво, може би затова. Човекът не беше по-различен от останалите, които обикновено следя – те всички имат една и съща памучена бяла коса, ако не изцяло, то само с един или два сиви кичура в средата на главата при тези, при които мястото не е оплешивяло съвсем, по това ги познавам, а и обикновено когато ги избирам, са в гръб. Движат се бавно, те всички са толкова стари. Отначало не можех да разбера как да забавям крачката си толкова, че да не се изравняваме, понякога дори ги изпреварвах и се налагаше да се преструвам, че ми се е развързала връзката или пък някой ми звъни по телефона и ми казва нещо, което ме стряска и спирам, докато човекът се придвижи малко по-нататък. Вече не е така. Научих се да разглеждам пукнатините в бетона по улицата, да изучавам черните парцали и петна на пътя (в повечето случаи се оказват просто чорапи, а не котки, за щастие).
Миналата нощ сънувах, че дядо отново умира, сложен в стола си, с гръб към прозореца (както когато един път го снимах на контражур и във фотото не искаха да ми извадят точно тази снимка, понеже смятаха, че не е станала). В съня от прозореца идва светлина, по която личи, че е есен. Не знам защо ние не сме в стаята при дядо, някъде наоколо сме, но не точно при него и няма никаква паника, даже е топло, макар че е есен. После аз се приближавам и виждам, че вече е починал, извиквам баща ми, той идва и оттук нататък всичко става едновременно на гробищата и в стаята. Едновременно на гробищата и в стаята дядо отваря очи и изправя главата си. Не говори. Със сигурност знаем, че преди малко той е умрял, но е същото толкова сигурно, че сега вече е жив и не знаем какво да правим – дали да го погребем (защото е умрял) или не (защото е жив).
Понякога тези, които следя, не са сами. На сгънатата им ръка е закачена малка баба и тогава е много по-лесно, те не са предпазливи и ме оставят да вървя почти до тях, съвсем открито да ги гледам как местят краката си заедно, как тя оправя бухналата му коса като за малко се откача от ръката му, как това откачане го накланя в обратна посока и мен ме е страх, че ще падне, но той почти винаги носи бастун и това го спасява.
Обикновено изчаквам да се стъмни, тогава всички се прибират. Известно време вървя ей така, пред мен няма никого, освен досадата на нейните телени крачета.
* – за разказа „Небесносиво“ Весела Кучева бе отличена с трета награда в раздел „Проза“ на тазгодишното издание на Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“. Тази публикация е първа в поредицата, в която ще се опитаме да ви представим всички отличени в конкурса млади автори.
