Мина Стоянова чете стихотворението си „Париж“:
(архивен запис от арт среща на Public Republic – 2008 г.)
Париж
като някаква флейта
като пътник обсебен
тичам по безтегловната вечер
мисля си за мечета за лампи и фенери
и по-малки и по-големи –
скитници те всички
спомням си за мечето
помня и разказа
и кафето и морето –
просто така беше
вървя и бързам
бързам ще протрия обувките на Амели Пулен
и полата с цветята и слънцето
просто така беше
миришеше на Париж на града и на човека
но не този който съм аз
и който ти знаеш или не знаеш
ах как ухаят местата където никога не съм била
и които така добре си спомням…
и мирише кафето и морето
и това мече което си имаше разказ
и разказът почти си имаше мече…
а Париж сега свети блести ухае и мечтае
и хиляди пътници слизат да го послушат
да го разгледат огледат
и да забравят…
и аз гледам разглеждам тези очи зелени
сиви пъстри или сини
те шават играят и живо си пеят улична песен
искам да се запозная с тях
да ги питам за Париж
за кафето и морето
за онези хора
не като мен или тях
и не каквито ти знаеш или не знаеш –
хора с бели големи и кръгли обувки
с чадъри и шапки и мокри коси
крачат със книги унесени в песен
която уличните лампи и фенери
и по-малки и по-големи им шепнат
скитници те всички…
очите ти блестят като Париж –
те може би така се казват
ако изобщо някак се наричат…
очите ти играят –
те познават онези малки улички
и всичките бутилки които се търкалят в празничния ден
очите ти не гледат мен
не гледат…
някак кратък миг се заключва в кръг
и се свива изпива завършва
просто потъва така лежерно
заглъхва издъхва
и хиляди начини има да споделя…
някак кратък миг убива музиката на Париж
и колелата и децата
и кафето и морето…
те не бяха там –
потопени уморени
от поглед сив син зелен игрив
някак кратък миг и дълга крачка във завой…
тръгвам си – ей там – далеч далеч
почти политам…
Мина Стоянова в „Кръстопът“.
Мина Стоянова в „Грозни пеликани“