Започваме новия сезон на DICTUM с една – сякаш – повторна публикация. Предлагаме ви речта на Йосиф Бродски, произнесена от него при получаването на Нобеловата награда за литература.
Това „сякаш“, обаче, за нас е важно. Предлагаме ви не просто нова рубрика, в която да слушаме гласовете на нобеловите лауреати, но и предизвикателство: всеки път ще публикуваме превода на фрагмент от тези речи, с поканата да продължите този превод – тук, като коментари…
Йосиф Бродски – реч при получаването на Нобеловата награда за литература (на руски и отговори на зададените въпроси – на английски език):
(от архива на ImWerden – изпратен от Андрей Романчиков)
Йосиф Бродски – „нобелова реч“, превод:
„За човек частен и цял живот предпочитащ тази частност пред каквато и да е обществена роля; за човек, стигнал твърде далеч в това си предпочитание и – в частност – твърде далеч от Родината, тъй като по-добре е да си последният неудачник в условията на демокрация, отколкото мъченик или повелител на мислите в условията на деспотизъм, да се окаже внезапно на тази трибуна е голяма неловкост и изпитание.
Това чувство се задълбочава не толкова от мисълта за тези, които стояха тук преди мен, колкото от паметта за тези, които тази чест подмина, които не успяха да се обърнат, както се казва „урби ет орби” от тази трибуна и чието общо мълчание търси и не намира у вас изход.
Единственото, което може да ви примири с подобно положение, е простичкото съображение, че – предимно по стилистични причини – писателят не може да говори за писателя, особено поетът за поета; че, ако се окажат на тази трибуна Осип Мандельштам, Марина Цветаева, Робърт Фрост, Анна Ахматова, Уинстон Одън, те неохотно биха говорили за самите себе си и вероятно биха изпитвали някаква неловкост.
Тези сенки ме смущават постоянно, смущават ме и днес. Във всеки случай, те не поощряват красноречието ми. В най-добрите си моменти аз се възприемам като техен сбор, но винаги по-малък, отколкото всеки един от тях поотделно. Тъй като да бъдеш по-добър от тях в писането е невъзможно; невъзможно е да бъдеш по-добър от тях и в живота, и именно това в техните животи (колкото и трагични и горчиви да са били те), често ме кара – явно по-често, отколкото би следвало – да съжалявам за движението на времето. Ако онзи свят съществува (неспособен съм да им откажа възможността за вечен живот, така както съм неспособен и да забравя съществуването им в този), ако онзи свят съществува, то се надявам, че те ще ми простят, ще ми простят и качеството на това, което възнамерявам да кажа: в крайна сметка достойнството на нашата професия не се измерва с поведението по трибуните.
Аз споменах едва петима – онези, чието творчество и съдба са ми скъпи, дори и заради това, че ако не бяха те, аз не бих струвал много и като човек, и като писател: във всеки случай, не бих стоял тук днес. Те, тези сенки – по-добре: източници на светлина – лампи(?), звезди(?) – бяха, разбира се, повече от пет и всяка от тях е способна да обрече на мълчание. Техният брой е огромен в живота на всеки съзнателен литератор; в моя случай той се удвоява, благодарение на двете култури, към които – по воля на съдбата – аз принадлежа.
Задачата ми се утежнява и от мисълта за съвременниците и братята по перо и в двете култури, за поетите и прозаиците, чийто талант ценя по-високо от собствения и които, ако се бяха оказали на тази трибуна, отдавна да са минали към действие, защото те имат да кажат на света много повече, отколкото аз.
Затова ще си позволя редица забележки – навярно нестройни и объркващи, вероятно е да ви озадачат със своята несвързаност. Но се надявам, че количеството време, отредено ми да си събера мислите, както и самата ми професия, ще ме защитят, макар и частично, от упреци в хаотичност. Човек с моята професия рядко има претенции за систематичност на мисленето; в по-лошия случай има претенции за система. Но, по правило, това при него е взето назаем: от средата, от обществения ред, от заниманията с философия в крехка възраст. Нищо не може да убеди художника в случайността на средствата, които той използва за постигането на тази или онази (нека е дори постоянна) цел, освен самият творчески процес, процесът на съчиняването. Стихотворенията, по думите на Ахматова, наистина поникват от сметище; корените на прозата не са по-благородни…“.
Можете да прослушате речта или я прочетете и на официалната страница на Нобеловия комитет.
Виж още:
Иосиф Бродский
Бродский: Поэзия
Бродский – хронология поэзии
Бродский в PDF-mp3 библиотеке `Im Werden`
Стихотворения и поэмы (основное собрание)
2 отговори на "Нобелисти – Иосиф Бродский"