Зоя Маринчева чете стихотворението си „Итака“, което беше включено в обсъжданите преди последното гласуване шест стихотворения, събрали най-много съвпадения на номинации от отделни членове на журито на тазгодишния „Национален конкурс за лирическо стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови“ и отпаднало от списъка на наградените (заедно със стихотворението на Нели Добринова „Тигрицата на Путин“), тъй като наградите, предвидени от организаторите, са само четири (ще си позволим да ви припомним, че в DICTUM можете да чуете много подробен разказ от един от членовете на журито за „механизмите“ на избор и гласуване, критериите, търсени и защитавани от него и още…)…:
(запис за ArsMedia)
Холограма с куфар и нагон за живот
Ние, имигрантите, някои от нас, тези, които не се страхуваме да учим децата си на български език в странство, левитираме над океана, левитираме на междата между аз и аз, които не са органично захранени от една земя, една ръка, един дом, един народ. И май не са близките, спомените, приятелите, които ни задържат в това безтегловие. Човек има невероятната способност да забравя, забравяме, някои от нас трудно, други по-лесно. При някои е болест, при други лек. Там, горе, между аз и аз е опънато едно единствено въже, което ни държи в стоманена прегръдка и никога не се къса. Въжето на майчиния език, пъпната връв. И ако всички други въжета един ден се разполовят, това въже ще продължи да тегне там някъде около мен, опасало ме, да се надяваме не около врата, не около краката, опасало ме като спасителен кош, в който да мога да се свия на сухо и топло. И когато ми пораснат отново крила, да мога отново да напусна родния дом и да мога да се връщам. Като холограма с куфар и нагон за живот:
Итака
Колко живота можеш да понесеш за едно земетраене?
Колко пъти можеш да свиеш къща до куфар,
да отрежеш едно тънко парче от главата си,
една мъничка холограма на един завършен човек,
едно коренче, от което да отгледаш пак себе си – сам,
да ги пъхнеш под сгъната блуза, до сивия шал
и да тръгнеш по белия свят – холограма със куфар,
и където замръкнеш да знаеш, че си мушкато сред рози,
или
да не знаеш, че си мушкато сред рози,
да премахнеш от себе си филтрите, ако ли не,
да простиш на света, че премазва ти филтрите,
да строиш нова къща неистово, да строиш ново тяло,
да зариеш онуй малко коренче дълбоко в тълпата
и вторачен напред и нагоре към слънцето, да се радваш
на багрите, да изпитваш нагон за живот –
холограма със куфар и нагон за живот.
Дали пеперудата знае, че когато
мигрира
умира
до три пъти, само четвъртата мъничка холограма
с изящни криле и нагон за живот,
понесла тънко парче непокътната мисия
в куфара на своя чергарски език
допърхва, се връща, неистова,
до реалната
пренаселена пеперудена
шангри-ла.
Забележка: В тази публикация текстът е възпроизведен така, както ни е изпратен от неговия автор. В конкурса е участвала само втората част – „Итака“ – без своеобразния „предговор“ – „Холограма с куфар и нагон за живот“…).
Зоя Маринчева е завършила бургаската английска гимназия и „Българска филология“ в СУ “Климент Охридски”. Работила е като редактор и преводач в Sofia City Info Guide, Sofia Echo и вестник “Пари”… Превежда на английски поезия и проза на български автори.
Публикува авторска поезия, рецензии и преводи в български и американски издания, сред които To Topos, Two Lines, Washington Square Review, Zoland Poetry, антологията Thresholds, Литернет, Литклуб, Erunsmagazine, както и в регионалната преса. Живее в Сан Антонио, САЩ.
Зоя Маринчева в „Кръстопът“.
Зоя Маринчева в DICTUM.
Един отговор на “Зоя Маринчева: Итака”