Весела Кучева: Бабите

      Весела Кучева чете своята миниатюра „Бабите“:


(запис на ArsMedia от „Събитието „3,14“)

Бабите

     Бабите – жени, които се втвърдяват. Отдавна са престанали да смучат пръстите си на ръцете и затова те (пръстите), изгубили нежната смазка на слюнката, постепенно изсъхват, подобно на безбройните кутийки овлажняващ крем, които дъщерите подаряват на бабите (за дъщерите те всъщност са майки – нещо лесно забравящо се, още с първите симптоми на деменция), подаряват ги всяка Коледа, всеки рожден ден, а бабите ги трупат (неизползвани) на рафтовете на пълен единствено с тях малък шкаф (не е купен специално, преди там са се съхранявали старите четки за зъби, пластмасови бъркалки за кафе, получени в кафенетата заедно със захарчета, самите захарчета, а също и коркови тапи, изрезки от списания и вестници с рецепти (за ястия и за лекарства), останки от шивашки ластици (и тънки, и дебели) и всякакви подобни нещица, класифицирани от дъщерите като „боклучави“ и станали причина за скандал след тайното им хвърляне в казана за боклук).

      При все това на бабите им се признава нещо, което като че ли само те могат да правят – компресите. Каква ли е причината изведнъж да си връщат доверието (на дъщерите, но не само), загубвано толкова пъти след неуспешни опити за близост като „Утре ще коля кокошки и искам ти да им държиш краката“ или изпращане на изненадващи колети, които се оказват пълни с буркани охлюви с ориз и пликчета с малки дози сланина (при все че знаят за вегетарианството на дъщерите), или пък настояването зимно време, когато има много сняг, обувките да се събуват и да се ходи по терлици, за да не се пързаляло. Може би отговорът всъщност е в многообразието – бабите изглежда знаят всички възможни компреси – синапеният, този с кръгчета лимони, които се пристягат към врата с дебел вълнен шал (дебел, за да не могат да паднат, да продължават дълго да мокреят на врата, студено да мокреят и припомнят формата си като лекичко увеличават натиска на своите притъпени жълти ръбове върху бавно размекващата се кожа; вълнен – за да боде), компресът с мед, намазан на продупчен с вилица бял лист (цветът е задължителен), насмукалата се с топлината на печката тухла (наричана винаги „тухличка“), върху която трябва да се стъпи и която не изстива в продължение поне на час, компресът с лайка за болни уши, компресът с лук за когато си се ударил и имаш синявица (или лилавенявица, или жълтенявица, зависи от степента на удареност), накисването на краката в морска сол, която лесно разрушава втвърдявания толкова дълго дебел слой на петите и кокалчето близо до кутрето, превръщайки тези места в идентични подобия на възглавничките на пръстите – меки и лигави, особено докато се намират под водата – и накрая инхалациите с глава под чаршаф, вдишваща парата от потящи се билки (толкова парят, че се налага, за да не се изгорят от случайно докосване, ръцете да бъдат държани плътно до тялото и постоянно да се следи да не се отделят и да започнат да се мятат насам и натам, както иначе правят през цялото време).

     Ако на бабите се позволи да приложат компресите даже на малките внучета, те сякаш малко поизправят гърбиците си, усмихват се като дървета, освободени от предпазните си стягащи найлони за през зимата и изведнъж им хрумват нови шарки за терлиците. А ако пък компресите подействат, освен признанието, бабите биха получили отговори на всичките свои въпроси. Въпроси като: „Носиш ли терлиците?“ и отговори, подобни на този:“Понасям ги, да“.



Весела Кучева в „DICTUM“
Весела Кучева в „Кръстопът“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Bubblecast plugin is not configured properly. Please, contact administrator.
Add video comment