Йорданка Белева: *** (когато ми разказа…)

  Йорданка Белева чете свое неозаглавено стихотворение:



***

когато ми разказа за онзи велик художник
как учителят му го биел по пръстите
ти не рисуваш нищо
това са бели и празни листи
а той отговарял през сълзи
бяла и празна е зимата
аз нямам какво да добавя
от себе си в зимата
вече знаех:
ще ме напуснеш с празен sms през февруари

някой друг ще допише тази зима
ще довърши навяването започнато от нас
ще навлиза в нашия студ наготово
без да бъде нашият снежен човек

толкова много сме мръзнали с теб
поотделни в загръщането
в падането под нулата
в други стойности на смаляването сме заяквали
че вече нищо не може да ни подхлъзне един в друг

щедра е зимата не върви да оказваш съпротива
благодарно е да принадлежиш
в раздялата дълбоко и меко като пряспа
внезапно да потъваш в сбогуването

защото няма значение с какъв сняг затрупваш някого
и гледаш дали ще оцелее напролет
нарочно е направено така
от много бели листи всяко затрупване
недописано като зима да е обло и общо

обща е зимата снежинките не

и няма кого да добавиш от себе си в зимата









   Йорданка Белева в „Кръстопът“.
   Йорданка Белева в DICTUM.