//

Васил Георгиев: Его-сърфинг

Posted by on май 6, 2009 at 9:41 am.

Васил Георгиев чете своя разказ „Его-сърфинг“:

(запис – ArsMedia, 24.04.2009 г.)

Его-сърфинг

      Петър Димитров навлече омразата на състудентите си още в трети курс, когато публикува почти скандалния реферат за почвеничеството и западнячеството като политически тенденции в българския социален живот от Възраждането насам. В него той доказваше отдавна тлеещата теза, че всички борби в българския политически живот (за църковна независимост, учредителното събрание и съвременните политически фракционерства) са всъщност проекция на борбата за надмощие между руската „почва” и западния индивидуализъм. После рафинира тезата си пред Специализирания научен съвет, който, забравяйки политическите си и цивилизационни разделения, почти единодушно му присъди докторска степен.
      Изследването на политическите процеси е ефектно, безотговорно и сравнително доходно занимание, което освен всичко друго позволява и по-лесен достъп до телевизионния екран, а оттам най-вероятно и до спалнята на хипотетичната девойка, чиито живот Петър в един момент трябваше да открадне, за да се настани що-годе трайно в него. Петър беше чест гост на кръгли маси и дискусии, изказваше се гладко, а след това пиеше вино със млади политоложки, социоложки и обикновени амбиционерки, които понякога водеше вкъщи, макар и не винаги когато най-много желаеше.
      Известността в определени среди обаче не му даваше право на запазено място в трамвая, а още по-малко извън него – в анонимния голям град да си слабоизвестен политолог не ти носи кой знае какъв статут на алеята на славата. Така например, ако се съблечеш по гол задник и се затичаш по същата тази алея, едва ли някой от минувачите ще се сети, че ти си политолога от телевизията, дори и да не е вперен в голия ти задник, а да изследва всяка бръчка по тресящото ти се от кроса лице.
      Накратко, Петър изживяваше като кошмарен факта, че името му беше толкова тривиално, че когато осъществяваше редовния си его-сърфинг, написвайки името си в гугъла, на първо място грейваше една фирма за бояджийски услуги, след което фабрика за макарони и един Петър Димитров, който беше толкова неизвестен, че още от 1998 година беше обявен за национално издирване. Разбира се когато напишеше „Петър Димитров” и думички от рода на „релансираха”, „легитимност” или „узурпация”, фабриката за макарони, издирваният и бояджийските услуги гузно се скриваха някъде в необятните селения на Мрежата, но Петър Димитров съвсем основателно допускаше, че едва ли някой, който иска да научи нещо повече за него, ще тръгне да го търси по този идиотски начин, освен ако този някой не е той самия.
      Най-голям проблем за Петър Димитров обаче представляваше Петър Димитров – амбициозното ляво крило на „Енергетик”–Перник, отборът който още в първия си сезон в Югозападната „В” група се беше укрепил на второ място и водеше люта борба с „Миньор”–Бобов дол за квалификациите, които да вкарат отбора в „Б” група а оттам и в професионалния футбол. Достатъчно беше Петър Димитров да отбележи някой гол и вкупом 5-6 регионални информационни сайта, подкрепени на следващия ден от онлайн вестниците споменаваха щастливата за Петър Димитров, майка му и цял Перник новина. И сякаш за да се подиграе съдбата с Петър, винаги когато той изстрелваше някоя значима статия, например, разкриваща ужасяващо убедително руската карта на министър-президента, онзи от „Енергетик” имаше също така силен ден и отбелязваше хеттрик, което повишаваше тройно споменаването на името му, освен в споменатите по-горе сайтове и във вездесъщите онлайн протоколи на Българския футболен съюз, за които забравих да спомена по-горе. Всички те вкупом пращаха министър-президента и неговия разобличител далече, далече след тридесетия сайт, тоест в анонимността на четвъртата страница от показаните резултати, страница която не би погледнала и най-възбудената почитателка на който и да е млад политолог.
      Всичко това налагало на Петър да обяснява на приятелите си, че, въпреки не толкова известен, като политолога О.М., той все пак се ползва с добро име сред гилдията, както и че е вярно че не го пише толкова често в нета, но това било заради едно нахално ляво крило от „Енергетик” Перник дето има същото име, вкарва голове, но това не го прави по-известен от него самия.
      Футболистът го бяха видели и приятелите му, а двама-трима от тях дори бяха виждали нашия Петър по някакви вестници и треторазредни телевизии – те като цяло обаче се интересуваха от политика толкова, колкото им се налагаше да познават някой районен зам-кмет, който да осигурява безоблачното съществуване на бизнеса им. Следва да се спомене, че за тях, както и за повечето хора, всеки чужд успех представлява един вид личен провал – което, проектирано към имагинерния за тях успех на Петър, се изразявало в лека ирония и плоски шегички от типа на тази: Когато запознавали Петър с някоя девойка, преди това и обяснявали за проблема на Петър с повторяемото име в мрежата и футболиста – затова в последващия разговор на Петър и девойката в близък план, когато тя го предразполагала той елегантно да вметне своите постижения в живота, го питала за фамилията, той гордо й отговарял и тя тогава уж се сещала за един футболист със същото име, при това сладур.
      Затова следващия път, когато пред очите на Петър като гигантска машина за разточване на човешки души се разляла Мрежата, той потърсил сайта на „Енергетик” Перник. Сайтът бил доста любителски, не като оня на „Манчестър Юнайтед”, дето продава картинки за телефон с Бербатов за три лири, съответно нямало картинки с Петър Димитров, което донякъде зарадвало политолога, но за сметка на това имало телефон, при това домашен, на който Петър се опитал да се свърже и на третия ден отсреща дрезгав пиянски глас казал:
      – Кой?
      – Добър ден – представил се Петър – аз съм Амадеус Лечев (името което той винаги искал да има) и търся Петър Димитров. Аз съм помощник треньор на „Спартак”–Варна – добавил, разсейвайки всякакво съмнение у членовете на научния съвет, че са присъдили докторска степен на поредния малоумник.
      – Нема го, у заводо е – казал Дрезгавия. Да ти дадем телефоно му – допълнил бай Манол, домакинът и и.д. връзки с обществеността на отбора, зарадван че търсят Петър от варненския гранд – дори замалко миризмата на изгорели въглища в миньорския град отстъпила на слънцето, то се усмихнало на кафявите локви в дълбоките дупки по пътищата, а изпарената кална вода замирисала на трансфер и пясък между пръстите на босите крака.
      Петър веднага набрал номера, който преди това бай Манол услужливо му продиктувал с всичките три пет девет и нули отпред, за да не стане грешка, телефонът отсреща звъннал и другият Петър вдигнал телефона.
      – Да – казал.
      – Добър ден, Петър Димитров ли е? – попитал нашият човек.
      – На телефона – отговорил футболистът.
      – Да ти ебам майката ! – изкрещял политологът.

Васил Георгиев

      Васил Георгиев е на 33 години и е от София. Публикува разкази и текстове в изданията „Капитал Light”, „Едно”, „Интро”, „Една седмица в София”, „Мениджър” „Литературен вестник”, „Страница” и други.
От 2006 г. Васил Георгиев води рубриката „Упътване”, в списание „Една седмица в София”, където представя по една софийска улица.
      През 2008 г. разказът „Черния мъж” на Васил Георгиев печели първа награда на конкурса за къс разказ, посветен на 70 г. от смъртта на Йордан Йовков – организиран от дом паметник „Йордан Йовков“ – гр. Добрич и електронното издание „Литературен клуб“. През 2009 г. разказът „Любов” на Васил Георгиев е отличен с втора награда на конкурса за къс разказ „Рашко Сугарев”.Будистки плаж - корицаСборникът разкази „Будистки плаж” е отличен със специалната награда на „Райфайзенбанк” АД на ХХХVІІ – мите Литературни дни „Южна пролет” – Хасково’2009.

      Васил е доктор по право на Европейския съюз и работи като адвокат.

Leave a Reply

Bubblecast plugin is not configured properly. Please, contact administrator.
Add video comment