Весела Кучева: Пътеки

Весела Кучева чете текста си „Пътеки“:

(архивен запис от издание на инициативата „Да почетем времето“ на предаването „Артсезони“ на Радио Благоевград)

Пътеки

     Танц от кихавици, паяжини в млякото (полепят се по устните, макар и нежни), сънени стъпки в росата. Много е сънена. Дори цветенцата по роклята й са заспали, неразпукнати. Но трябва. Трябва точно днес и тази сутрин, именно сега. А не би и успяла да спи (погълната от сънища за кифли със стафиди, вътре), докато в градината се ширят плътните валма от влажен въздух и студена светлина, беззвучно ехо на спрелия дъжд, на ранната сутрин. И охлювите, всъщност – най-опасните от всичко. Защото имат хлъзгави тела (и даже – дали са тела, тези грапави меки огризки), които влачат срещу зелето, срещу лука и магданоза, изправят ги, потръпващи, на връхчетата на опашките и хапят, отварят дупка в тях и хапят.
      Трябва да им се попречи (въпреки че не е ясно точно защо, понеже зеле така и така не яде, нито нищо, различно от любимите й кифли със стафиди и понякога локум, ама ей така, за всеки случай, сади и пази); да им попречи, само че как? Не може просто да се стъпчат, защото тогава само черупките им се чупят, трошат се като сънища, когато се събудиш; остават някакви парчета (кафяви, но отдолу със седеф), изпод които изпълзява нещото – фактическият охлюв, който продължава да пълзи, да хапе, даже гол.
      А съществува и възможност (съвсем опасно съществува) да не прецениш добре на кой крак ще ти бъде тежестта и този, с който стъпкваш, да не е изцяло свободен, да искаш на него да се подпреш, след като смачкаш нахалния охлюв, но, естествено, няма да можеш и ще се подхлъзнеш на лигавата грапава огризка и тогава мокрият асфалт на мократа пътека, ръбчето й, твърдо (и опасно), тогава какво, а и защо изобщо…
      Трябва да се мисли, трябва хитро. И тя нарежда, като ги редува, парче от зеле, стръкче магданоз, перо от лук, парче от зеле, стръкче. Примамваща пътека за гладния охлюв. Винаги е гладен. Тя ще чака, в края на пътеката, с отворена картонена кутия (празен кашон от буркани или някакви други неща), където ще затвори охлюва (а може би не само един) и после… после ще реши. Така и прави – чака. Но откъде се е взело това късче от кифла на пода, тази стафидка, парчето локум… Тръгва по пътеката, винаги гладна.




Весела Кучева е родена в град Плевен (15. 05. 1990 г.), където продължава да живее. Учи в Гимназия с преподаване на чужди езици. През февруари и март 2008 г. печели ежемесечния национален конкурс за поезия и кратка проза на „Форум за литература и хора „Глоси“ в конкуренцията на сто и петима автори от цялата страна.

Весела Кучева в „Кръстопът“