На видеозаписа Валентин Дишев чете свое неозаглавено стихотворение (публикацията открива серия, в която ще ви представим записи от акциите „Думи за брод“-5, осъществени по време на Есенните фестивални дни „Глоси“-2010 на Националния литературен фестивал „АрсМедиа“):
(запис за ArsMedia – Ставрос, Гърция, 24.10.2010 г.)
***
Морето се разделяше със себе си.
Потегляха забравените пристани
и плажове закотвени в хотелите.
Пристъпваха настръхналите дюни
венците си от тръни недолюбили,
с вълнистата походка на камили
и пясъчните замъци си тръгваха.
Една след друга го прегръщат
завърналите се в прибоя думи –
на изток само вятърът изгрява
и някой се разделя с бреговете си.
Валентин Дишев
Историята на това стихотворение е наистина дълга и… негова. И моя. Писано и преписвано е между 1976 и 1978 година. После изчезна… Намерих го след години в една папка, загубена отново, когато реших да замълча след 1982 година… После отново се появяваше и изчезваше (или просто не го намирах в редките случаи, когато решавах да потърся писаните от мен неща) през 2007 година… и се намести в „Квадриги“… Не е от тези, които много харесвам (всъщност сякаш в момента не харесвам нищо написано от мен – освен прозата в „Бяло“), но се наложи да го прочета вчера. Всъщност, прочетох го без съпротива – точно него исках да прочета точно в този момент (а той беше странен – идеята на тази серия акции „Думи за брод“ е участниците да четат любими стихове от други автори… – четири пъти сбърках, опитвайки се да изпълня стихотворение на Христо Фотев, а после – три пъти, докато опитвах да си спомня едно на Биньо Иванов… В момента мога да го направя без да се замислям, но там – на брега – не се получаваше… Затова се обърнах към себе си и се появи точно това… В такива случаи обикновено се казва „Така е трябвало.“… Пак в такива случаи аз продължавам да се питам „Защо?“…)…
част от него си, от нещо още по-голямо даже, приветствам те!