//

Ивайло Добрев: Всеки ден отдалечаване (и размисли за поезията)

Posted by on март 22, 2013 at 6:05 pm.


  Ивайло Добрев чете стихотворението си „Всеки ден отдалечаване“:




Всеки ден отдалечаване


С първото ядене за деня.
С второто.
С третото.


Наляво ангели.
Надясно ангели.
Напред обядът.
Назад вечерята.
Закуската навсякъде.


Зад пералнята.
Зад стола.
Зад масата.
Под пода.


Именно с прекрасното кафе.
Именно със зъбите, с протягането.
Със чехлите домашни.


Аз, който всичките души си кътам,
аз, който лутайки се между две пердета,
едва поглеждам картината навън.


И ми изглежда нереална.
И ми изглежда обща.
И ми изглежда твърда, като нищо.


Светът се е обърнал с гръб.



Предлагаме ви и размисли на Ивайло Добрев за поезията:




***

  Да показваш мускули в поезията, макар и ефектни, е липса на въображение. Да правиш ярки фокусничества, да издаваш болезнени вопли, да обясняваш, да изброяваш, е белег за незряла претенциозност. Поради една или друга причина в последните години пиша като луд, аз съм и графоман най-вероятно, но мога да кажа, че имам едва няколко неща, които да нарека Поезия – добре свършена работа. Талантът е дар, който изисква упорит и съзнателен труд, за да изкристализира до най-чисти форми.


***

  Навсякъде виждах прекрасното. Приемах лъжата като предложение за пълна опека, едно неизразимо пространство, още преди първата звезда да се покаже. Лъжите също искат да бъдат обичани, както всичко. След това, когато изчезвах все повече, като разтапянето на калая, реших, че само реките, езерата и поляните, планините, само те са достатъчно големи за моето музициране. Така и никога не достигнах до тях. Всички ходеха там и говореха. Аз говорех оттук. Изплашен и подложен на собственото си опрощение, мислейки как да потърся следващото. Кой би помислил, че тайната не изтънява. Все по-внимателен към отминаващото, търся, понасяйки болката, защото сърцето ми е живо и жадува. Речта може да е смела, писаното – колкото мен, пряко силите ми – но на глас не бих изказал нищо повече от онова, което съблазнява очите ми.
  А можех все някъде да остана, да си избера място тихо и спокойно като квас. Устата мълчи, чака да изкопчи нещо от импулсите на миналото. Ако можех да опиша покоя, щеше да е без срам, нещо неизмеримо голямо, в което се прибираш. Съзерцанието, което не стига до мен, но аз ще се раздвижа из това тяло, ще уча офицерите ми, че няма Бог, че и той като нас ежедневно умира, защото фронтовата линия е кована от светлина, кръстена от светлина, че уредите за мъчения блестят от светлина. Обяснявах им, че всички ще живеем, те го знаеха. Милваха със зачервени клепки въздуха, преди да капне смъртта като лекарство от пипета, леко, събудила най-големия разказ. Смърт в брулещия лицата дъжд, във вик, ухаещ на цинк. Там отвеждаше всяка победа, под съсухрената кожа. И духът, като същински вулкан, изригваше съзнанието, което по-късно щеше да получи в отворен, нов кръг.


Ивайло Добрев  




  Ивайло Добрев в „Кръстопът“.
  Ивайло Добрев в DICTUM.



(запис за ArsMedia, излъчен и в „Страници“, предаването за литература на БНР – Радио Благоевград)

Leave a Reply

Bubblecast plugin is not configured properly. Please, contact administrator.
Add video comment