//

Бариш Мюстерджаплъоглу в Word Express

Posted by on ноември 21, 2009 at 4:44 pm.

      На видеозаписа Бариш Мюстерджаплъоглу чете фрагмент* от своя разказ „Един труп в повече“:


Няма видео? Изтеглете и инсталирайте DivX Web Player за Windows или Mac

(архив на ArsMedia от литературно четене – 26.10.2009 г., София – част от проекта Word Express, подпомогнат в България от Британски съвет, „Литературен вестник“ и „Сиела“)


Един труп в повече

     Хасан дръпна от цигарата.
     – Виждал ли си мравуняк? – попита той. – Харесвам мраките, те се трудят наистина здраво, тези дребни създания. Никога не се изморяват да вървят нагоре-надолу с часове по един и същ маршрут, понесли трески, поне два пъти по-големи от тях, храна и разни боклуци обратно към свърталището си. Сложи си стъпалото пред тях и те ще минат през него или ще го заобиколят без секунда колебание. Въобще не им пука, никога не им писва да преодоляват препятствия. Обожавам тия малки негодници.
     Мравката, която вървеше на зигзаг по каменния под, се спря за момент, като че ли разбра, че е предмет на разговора. Крачката й леко потрепериха, преди отново да продължи по пътя си.
     Мурат се почеса по бузата и облиза напуканите си устни.
     – Човече, те са си просто животни. Нямат избор, правят това, което винаги са правили, което всички останали от тях правят. Съществуват от векове, но опитали ли са се да намерят по-лесен начин за пренасяне на тези трески? Вземи я в устата си и я носи, както е правил баща ти – какви гении! Пълна тъпотия, човече, хилядолетия са минали и тези умници не са са се придвижили дори с една стъпка напред.
     Хасан намръщено погледна по-младия мъж. Усети как в него се надига странен гняв, ярост, която не можеше да си обясни, сякаш беше обект на някаква мръсна шега.
     – Мравките не са обикновени животни – каза той като подчертаваше всяка дума. – Те са доста по-интелигентни от много задници, които познавам.
     Мурат го погледна неразбиращо и повдигна рамене.
     – Майната му…
     Мурат се подсмихна добродушно.
     – Искаш ли още чай? Чашата ти е празна.
     – Не, благодаря – отговори Хасан. – Вече пих достатъчно за днес. И ти не трябва да пиеш повече. Ще ти стане лошо.
     – Едва ли ще умрем от пиене на чай, човече – засмя се Мурат. – Докато това стане, вече отдавна ще сме…
     – Няма значение – прекъсна го Хасан. – Недей да пиеш толкова много.
     Погледът на Мурат се плъзна към леглото, на което се беше настанил Хасан.
     – Шибана работа. Как ще измъкнем тоя пич оттук?
     Хасан обърна глава и погледна човека, който лежеше на леглото. Той беше грамаден мъж на тридесет и няколко години, с гъста, черна коса, гол, само по боксерки. Лицето му, с остри, изсечени черти, би се сторило привлекателно на много жени. Дупката в главата по никакъв начин не бе накърнила изискаността му, мислеше Хасан, по-скоро приличаше на красив белег, който този задник си имаше по рождение. Лицето му беше съвсем чисто от носа надолу, но веждите му бяха тъмночервени, напоени с кръв, а краката и едната му ръка също бяха покрити с кръв. Хасан неволно посегна към кръста си, да провери дали си е на мястото неговия верен, стар „Глок” и заглушителя до него. Никога не можеше да се отърве от тревогата, че е забравил оръжието си на местопрестъплението и че полицията ще го намери и чрез него ще го проследи и залови. Този сценарий го преследваше още от първата му задача.
     Десетилетия изминаха оттогава и още не съм мръднал и крачка напред.
     – Сигурен ли си, че горе няма трион или нещо подобно?
     – Не, човече, прерових всичко. И тук, и горе. Няма дори нож за рязане на хляб. Търсих и някакъв голям чувал, но няма нищо освен тези пазарски чанти. В тях и главата му едва ли ще влезе. Имам тук едно хубаво джобно ножче, но…
     Хасан се усмихна на шегата на по-младия мъж.
     – И какво, ако не успеем да го нарежем на парчета, ще трябва да го влачим навън. Да се надяваме, че Али ще донесе още един чувал.
     – Али много ще се ядоса… – измърмори Мурат.
     – Мамка му, какво сме виновни? Не сме го направили нарочно.

     – Да, искам го мъртъв. Никога не съм искала нещо толкова силно през целия си живот. Но няма значение, трябва да го ликвидирате, не само да го нараните, не, защото той ще разбере, че аз стоя зад тази работа и това ще бъде краят ми. Трябва да сте сто процента сигурни, че е мъртъв, разбрахте ли?
     – Не се притеснявай, Зейнеп Хам. Занимаваме се с това от години.
     Каква фина жена, помисли си Хасан. Ако имах такава жена, не би ми и хрумнало да я мамя. Някои хабер си нямат какво притежават. Той осъзна, че завижда на този мъж, който, не стига, че беше с тази мацка, но си имаше и друга.
     Пари при пари отиват, а една жена привлича и други, както гласи старата поговорка. Това явно беше някакъв природен закон, останал непроменен през вековете.
     Жената докосна синината на бузата си с показалец. Хасан харесваше червеното й червило.
     – Виждаш ли какво ми направи той? Копеле. Знае, че може да ме малтретира безнаказано. А дали би ударил жена си? Разбира се, не, не би си го позволил. Само при мен знае, че ще му се размине.
     – Трябва да се разделиш с него, Зейнеп Хам – Хасан въздъхна тежко. – Най-добре ще е да се махнеш оттук, да се скриеш някъде надалеч, докато ние приключим с всичко.
     – Работата ми, целият ми живот, всичко, което имам, е тук – каза Зейнеп със задавен глас. – А и той винаги ще ме открие. Няма нещо, което да не може да направи… Не го познаваш. Никога няма да ме остави да го напусна. Опитвала съм се. Колко пъти съм му казвала. Защо, мислиш, ме бие?Няма никога да напусне жена си и никога няма да ме остави да го напусна…
     Тя се пресегна и взе ръцете на мъжа в своите.
     – Той ме накара да направя това.
     Хасан погледна надолу към меките ръце, която лежаха отпуснати върху китките му. Усети леко потрепване между краката си.
     – До три дена всичко ще е свършило – каза той като гледаше жената в очите. – Кълна се.

     – Ще вземем ли допълнителни пари за това? – попита Мурат през смях. Той яростно се почеса по дланта. Както винаги, сърбеше го от хирургическите ръкавици. Искаше му се да е късметлия като Хасан, него никога не го сърбеше от ръкавиците. Защо кожата му беше толкова чувствителна? На другия ден дланите му щяха да бъдат в обриви, а най-вероятно щяха и да се подуят. – От много време насам не бях пречуквал някого безплатно.
     Хасан отново се върна в настоящето.
     – Какво? Е, да, защо не, дай да застреляме още няколко души на връщане и ще й направим отстъпка по цени на едро. Нея какво я грее? Тя ни нае да ликвидираме само съпруга. Но – просто лош късмет. Нашият лош късмет.
     Мурат хвърли поглед към мъжа на леглото.
     – По-скоро неговият лош късмет…
     – Ако си беше тръгнал навреме, нямаше да има проблеми – каза Хасан и навири нос. После отново плъзна ръка по пистолета на кръста си. – По това време тук не трябваше да има никой. Той трябваше да удържи на думата си.
     – И не трябваше да вади пистолета си срещу хора, които не познава, нали?
     Хасан кимна.
     Така си беше.

     – Ще му кажа да се срещнем в определения от теб час – каза Зейнеп. Тя всмукна от цигарата си и издуха дима настрани. Хасан си помисли колко хубави устни има тази жена. Гладки, пълни, нито много дебели, нито много тънки. И това тъмночервено червило, което ги правеше още по-съблазнителни. Изглежда, че думите му я бяха поуспокоили малко. Облачето от дим избледня и после изчезна във въздуха.
     – Той ще бъде точен. Държи на тия неща. Освен това, не сме правили секс от една седмица, така че ще бъде нетърпелив. Чакайте го в къщата. А когато дойде… знаете какво да правите.
     Хасан не отговори веднага. Още си мислеше за това, което тя каза – че не е правила секс от една седмица. За миг си представи как я взима в ръцете си и я полага на килима, помпайки навътре-навън между тези нежни бедра. Премести поглед върху сочните й, пълни гърди. Наистина завиждаше на това копеле.
     Може би и той ще има своя шанс, когато тоя задник вече ще е извън сметката.
     Хвърли й предизвикателен поглед и със задоволство забеляза, че тя му се усмихна в отговор. Да, може би ще има шанс, не много голям, но все пак – по-добре от нищо. Вдъхна аромата на парфюм, който изпълваше стаята.
     Веднъж да свърши работата…
     После, с тайната, която ги свързваше, тази красива мацка едва ли щеше да се прави на много недостъпна. Освен това, тя щеше да има нужда от някой, който да я закриля и да се грижи за нея. Жени… Толкова са секси, когато са безпомощни.
     – Имаш ли допълнителни ключове от къщата?
     – Да, ще ти дам, преди да тръгнеш.
     – И сигурна ли си, че няма да има никой?
     Жената кимна.
     – Три двойки използваме мястото. Не се познаваме. Казваме на хазяина кога искаме да отидем и той уведомява останалите или ни предлага друго време, ако някой друг вече се е обадил. Следи стриктно да не се засечем. Всички спазваме разписанието, тъй като поверителността е важна за всеки от нас.
     – Ще ти се обадя, когато сме готови, Зейнеп Хам – каза Хасан с усмивка. – Няма от какво да се страхуваш. Можеш да разчиташ на мен.
     Младата жена отново всмукна от цигарата. Кръстоса краката си и полата й се повдигна, но тя не я дръпна надолу.
     – Зейнеп – каза, този път с малко по-топла усмивка, – викай ми просто Зейнеп.

     Мурат отиде до прозореца и погледна навън. Беше мъртва тишина, жива душа не се виждаше наоколо. Хвърли поглед към строежа на „Двореца на културата”. Група от четири големи кучета минаваше край него. Най-отпред куцукаше едър, бял лабрадор, който имаше един крак по-малко от другите и очевидно беше водачът.
     Отвън къщата сигурно изглеждаше тиха и спокойна. На кой би му минало през ума какво се случва вътре? Че току-що един мъж е бил застрелян? И че същата участ очаква друг? Но и той също не можеше да каже какво се крие там, навън в мрака. Кой знае, може би точно в този момент удушаваха някого, може би изнасилваха някоя жена или изтезаваха някой мъж сред стените на притихналия строеж? Една птичка кацна на покрива на недовършената сграда. Някъде далеч излая куче и друго му отговори с вой.
     – Добро парче носи този тип – чу се глас зад гърба му.
     Той се обърна. Хасан стоеше до трупа на леглото и разглеждаше оръжието на мъжа.
     – „Зиг Зауер”. Зареден.
     – Може би се е страхувал от някой ревнив съпруг – предположи Мурад.
     Партньорът му не отговори.
     – Ами ако е ченге под прикритие или нещо подобно? – продължи Мурат намръщено.
     Те се спогледаха тревожно.
     Дрехите на мъжа лежаха безредно накуп върху едно кресло. Хасан започна да рови сред тях и накрая намери портфейла. Докато търсеше, страхът му растеше. Извади личната карта и чертите на лицето му се отпуснаха. Погледна към Мурат.
     – Всичко е наред – каза.
     – Копелдакът не е ченге, значи.
     В този момент телефонът на Хасан иззвъня. Той го извади от джоба си и погледна дисплея. Както очакваше, беше Зейнеп. След още едно позвъняване, телефонът замлъкна.
     – Жертвата вече идва насам – каза Хасан тихо, но достатъчно силно, за да го чуе Мурат. – Бял „Форд Фокус”. Да заемем позиция.
     – Това е то – каза Мурат. – Али също идва.

     – Какво точно искате от мен? – попита Али. Отпи от бирата си и се пожабури с нея, преди да я глътне. От радиото звучеше стара турска народна песен.
     – Просто трябва да намериш превозно средство – обясни Мурат от задната седалка. – Но да не е крадено. Вземи го от някой надежден човек. И да не е много скъпо. Защото може би ще се наложи да се отървем от него. След като сме се разправили с тоя приятел, идваш и го взимаш. После ще изхвърлим някъде тялото.
     – Основната ти работа е да си ни водач… – допълни Хасан. Той погледна партньора си с ъгълчето на окото, после пак насочи вниманието си към Али.
     – Не сме тукашни. Ако беше Анкара или Измир, тях ги познаваме като петте си пръста, но още сме нови в Истанбул. Клиентът ни каза, че става дума за къща в „Алтунизаде”, на авеню „Султан Селим”. Нямаме време да проучим района. И освен това трябва да намерим къде да изхвърлим тялото после. Някое отдалечено, сигурно място. Затова имаме нужда от теб.
     Али кимна. Пак отпи от бирата си. Бяха паркирали встрани от пътя. Един микробус мина покрай тях.
     – Улиците са пълни с полицаи. Патрулират пеша, с коли, дори с бронетранспортьори. Дирекцията на силите за борба с безредиците е точно там, а до нея е полицейският участък за борба с малолетната престъпност…Как си представяте да измъкнем тялото оттам. Много е рисковано.
     – Намери камион – каза Хасан. – Ще изнесем тялото в чувал за боклук и ще го метнем в каросерията. Никой няма да заподозре нищо. Освен това ще бъде посреднощ. Един от нас ще стои на пост и ще сигнализира, ако види светлини на фарове или нещо друго.
     Последва кратка тишина.
     – Не обичам да се захващам с работа, без да знам за кого работя – измърмори младият мъж.
     – Но нали познаваш нас – каза Мурат. Искаше да добави още нещо, но Хасан го стрелна с поглед и той се отказа.
     – Клиентката ни не иска много хора да се замесват. Разбрала, че любовникът й е женен и решила да се раздели с него, но катилът не я пуска. Бие я непрекъснато. Горката, толкова е объркана, лицето й в синини, въобще… Това е един вид благотворителност от наша страна. Ще си получиш парите от нас. Нямаш ли ни доверие, Али?
     Али се обърна и погледна Хасан. Беше вършил доста работа заедно с тези двамата и те винаги бяха точни. Обмисли още веднъж плана и кимна. Щеше да им намери камион за по-малко от половин ден. Лесно изкарани пари, мина му през ума. Спомни си за сумата, която получи миналата седмица като бакшиш на конните състезания – сега беше моментът да я използва.
     – Окей – каза той. – Да се хващаме за работа.

     „Форд Фокус”-ът паркира пред къщата и шофьорът припряно се огледа в огледалото за обратно виждане. Тези срещи все още предизвикваха у него тревожно вълнение. Бяха правили секс повече от сто пъти в къщата – на каменния под, на леглото, в малката баня, задъхани, потта им се бе смесвала и все пак стомахът го присвиваше сякаш му бе за пръв път. Но беше в добро настроение. При последната им среща я беше понапердашил, беше си го изкарал на нея за това, че го бяха измамили. Но тази вечер пак щеше да бъде внимателен с нея, да успокои нараненото й сърце. И разбира се, щеше да бъде подобаващо възнаграден.
     Реши, че прическата му е добре и се усмихна. Прокара пръсти по брадата си оформена на „катинар”.
     Ще бъде чудесна вечер, си каза.
     Докато отиваше към къщата, си помисли какво би й казал, ако тя пак повдигне въпроса за развода му. Беше твърдо решен да не напуска съпругата си. Кръвта му кипна само при мисълта как тя стене под някой друг мъж – това по никакъв начин не можеше да се случи. Любовницата му трябваше да се примири със ситуацията и край. Ако продължаваше да говори за това, щеше да й скръцне със зъби и да й припомни тупаника. Някак щеше да я накара да си затваря устата. Но се надяваше, че няма да се стигне дотам, никак не му се щеше да се занимава с глупости и да води неприятни разговори. Представи си как малкото ангелче го гледа с любов, както го гледаше в началото на тяхната връзка. Толкова много му липсваше този поглед.
     Пъхна ключа в ключалката. Да видим, дали тя като добро момиче е направила всичко, което й казах, помисли той. А може би дори му бе подготвила специална изненада? Погледна към леглото като се надяваше да види младото момиче там, голо, покорно изпълнило нарежданията му. Дяволита усмивка разтегли устните му.
     Но на леглото имаше нещо друго, нещо съвсем неочаквано. Непознат мъж, в неестествено изкривена поза и, мамка му, целият в кръв от кръста надолу.
     Той, втрещен, замръзна на мястото си.
     Дори двата куршума, които го повалиха на пода, не успяха да изтрият изражението на смайване от лицето му.

     – Сигурен ли си, че това е мястото – попита Хасан.
     Мурат кимна.
     – Разбира се, човече. Два пъти идвах да проверя. Тук е.
     По-младият мъж завъртя ключа в ключалката, бравата щракна и вратата се отвори.
     – Ето, ключът става.
     Двамата тихо се вмъкнаха в стаята. За всеки случай държаха оръжието си в ръце. Жената, която ги беше наела, щеше да покани тук любовника си, който те трябваше да причакат и да ликвидират, щом се появи. Планът беше прост и сигурен. Къщата, използвана на смени от няколко двойки, би трябвало да бъде празна в този час.
     Но не беше.
     Когато чу вратата да се отваря, полуголият мъж, лежащ на леглото, погледна нагоре с глупава усмивка. Явно очакваше някой друг, някой, който би се радвал да види, най-вероятно жена. Секунда по-късно той бръкна под възглавницата си, извади пистолет и го насочи към тях. Това беше голяма грешка. Два куршума от двете оръжия със заглушители го приковаха към леглото.
     Хасан и Мурат се спогледаха и изпсуваха.
     – Мамка му.

     Камионът бавно взе завоя, внимавайки да не одраска колите, паркирани от двете страни на пътя. Все още беше посреднощ, но след няколко часа улиците щяха да са претъпкани с коли, проправящи си път към моста над Босфора. В „Алтунизаде”, който беше един от най-модерните квартали на Истанбул, се намираха нови здания с офиси, целите в стъкло, лъскави комплекси с апартаменти, които само хората от елита можеха да си позволят – всички те бяха построени около грандиозния търговски център Капитол. Камионът мина първо покрай комплексите с апартаменти, после покрай Капитол, после покрай сградите с офиси и накрая под един надлез, за да стигне до върха на хълм, от който пътят се спускаше надолу към Юскюдар и към брега на Босфора.
     Али познаваше добре тази улица. Когато беше дете, идваше тук да види дядо си в циганската махала, която започваше точно след сградата на Дирекцията на силите за борба с безредиците. Али беше много привързан към дядо си, всъщност от цялото си семейство харесваше единствено него. Благороден истанбулски господин със сурово лице, но със златно сърце, който обожаваше своя внук. Отрекъл се от дъщерите си, горкият човечец беше намерил тук последното си убежище. Али идваше да го види сам, без дори да казва на майка си. Чустваше се сигурен в тази махала като че беше част от нея – сред циганите, които седяха на тротоара и си говореха, сред размъкнатите деца, сред старите жени с лица, целите в бръчки, зазяпани в минувачите, сред боклуците, осеяли улицата от единия край до другия. Бедноста за него имаше особена притегателна сила, чувстваше се по-добре в такива запуснати квартали, отколкото в луксозни ресторанти или чистички, прилични хотели. Но и днес улицата беше също толкова интересна, колкото и преди. Кръстопът на две цивилизации, на две различни култури, със сградите на полицията като граничен пункт между двете, разделяйки улицата на почти равни части. Под Дирекцията на силите за борба с безредиците бяха къщите от шумната циганската махала, където винаги имаше сватби или свади, а над нея бяха подредени двуетажни къщи с градинки, всички изоставени от гърците, възправящи се спокойни и тихи сред столетни платани.
     Камионът спря пред една от тези къщи. Стените й бяха боядисани в тъмнозелено, неподдържаната трева бе превзела предния двор, в който имаше само едно дребно дърво и чийто граници бяха очертани от камъни и желязна ограда. До входната врата имаше стол, обърнат към улицата и сгъната маса за пикник. Али дръпна ръчната спирачка и слезе. Огледа се и като се увери, че хоризонтът е чист, влезе в къщата с голям черен чувал в ръце.
     Нямаше нужда да чука. Беше звъннал по мобилния телефон на Хасан точно преди да паркира. Представяше си как го гледат през шпионката, докато приближава. Щом стигна до вратата, тя се отвори и той тихо влезе. Понечи да поздрави мъжете, но видя двете тела да лежат в средата на стаята и от устата му излезе една яка псувня.

     Младата жена възбудено изчака няколко минути след като мъжът слезе от „Форд Фокус”-а. Този задник, който винаги закъсняваше, сега беше безупречно точен – очевидно копнееше за ласките на своята любима. Ако аз бях му се обадила, дали щеше да дойде? Ако не му бях съпруга, а любовница?Не беше сигурна и прогони неприятните мисли от главата си. Времето минаваше подлудяващо бавно. Това, че никой не излизаше от къщата, беше добър знак. Беше ли? Ами, ако нещо се беше объркало? Пази, боже… Телефонът й иззвъня и тя погледна дисплея – видя името на Хасан и се отпусна. Но, за всеки случай, отговори.
     – Всичко наред ли е?
     – Наред е – отговори самоувереният глас от другата страна.
     Тя бързо отиде до колата на ъгъла, влезе вътре и стисна волана. Постоя така няколко минути. Беше започнала да трепери, но, слава богу, скоро се успокои. Усмивка се появи на лицето й. Завъртя ключа на стартера.
     Бързо се спусна по хълма надолу към Юскюдар между редиците от паркирани коли от двете страни на пътя. Все още беше тъмно. С лека тревога погледна към огромния танк и към полицаите, въоръжени с картечници, които охраняваха входа на полицейския участък. Група шумни цигани, събрани около голям огън в средата на махалата, проследиха с нахално любопитни погледи преминаващата кола и красивата жена вътре.
     Когато стигна до кея, младата жена паркира така, че да може лесно да се върне. Искаше да се махне от това място колкото се може по-скоро. Би трябвало камионът да спира пред къщата в този момент. Изпита огромно удоволствие като си представи как влачат тялото по пода, напъхват го в чувала и после го хвърлят отзад в камиона. Мърлячът най-после получи, каквото заслужаваше.
     Прохладата и лекият ветрец, които идваха откъм Босфора, успокоиха нервите й. Най-после беше свободна.
     Пресече улицата и тръгна към момичето, което стоеше само пред кея за моторници на Бешикташ. Докато я гледаше да стои там, Зейнеп не можеше да повярва, че тази девойка сред дърветата е само с осем години по-млада от нея. Погледа я известно време с любов. Тя беше потънала в мислите си, загледана в Босфора и в светлините на отсрещната страна. За какво ли си мислеше? Дали се страхуваше? Тревожеше ли се? Най-вероятно, да. Момичето не забеляза жената, която я доближи.
     – Всичко свърши – каза тя с мек глас.
     Момичето се обърна стреснато. Няколко секунди двете се гледаха в мълчание.
     – Здравей, Зейнеп…
     – Здравей, Неше.
     – Сигурна ли си? Мислех си, че той може да не дойде…
     Тя протегна ръка и леко погали момичето по бузата.
     – Да, мила. Най-после всичко свърши.

     – Проблем ли е, че имаме още един труп? – обърна се тихо Хасан към Али, чието лице беше станало пепеляво.
     Али продължи да се взира в телата. Хасан беше малко изненадан, че техният приятел Али, стара пушка в този бизнес, взима толкова навътре този малък инцидент, но не каза нищо. Разбираше го – все пак за него, както и за тях, това беше наистина неочаквана ситуация и трябваше някак да се справят с нея.
     След като Али не отговори, Хасан продължи.
     – Кълна ти се, че стана случайно. Не влизаше в сметката. Проклетникът беше тук, когато дойдохме и се излежаваше на леглото. После тоя идиот измъкна един шибан пищов и го насочи към нас. Останалото ти е ясно. Какво можехме да направим? Мислехме, че няма никой в къщата и това ни свари неподготвени.
     Последва кратка тишина.
     – Не се опитваме да те прекараме, Али. Имаш ни доверие, нали?
     Али се сепна, сякаш внезапно се беше събудил от лош сън. Погледна първо Мурат, после Хасан, които очакваха отговора му. Смаяният му поглед се смени с изражението на човек, който знае точно какво да прави.
     – Добре, ясно. Стореното – сторено. Както казваш, какво значение има дали ще е един труп или два. Момчета, вие напъхайте някой от тях в този чувал, а аз ще отида да взема още един от камиона.
     Хасан и Мурат се спогледаха. Осъзнаха, че една и съща мисъл им минава през главите.
     Иска да избяга…
     – Ще дойда с теб – каза Хасан. – Тъкмо да глътна малко свеж въздух.
     Очевидно предложението не подлежеше на обсъждане, така че Али не каза нищо. Докато отиваха към камиона и двамата мълчаха. Набързо огледаха наоколо, но не видяха никой. Едно такси мина покрай камиона и продължи по пътя си.
     Когато Хасан и Али се върнаха с другия чувал, Мурат вече бе завързал ръцете и краката на труповете. Така щеше да е по-лесно да ги напъхат в чувалите.
     – Изобщо не ми пука какво е станало – изръмжа Али. – Вие сте забъркали кашата, вие ще изнесете копелдаците оттук. Аз имам болен гръб.
     Хасан се разсмя.
     – Добре, Али. Няма проблем.
     Мурат намота остатъка от въжето на кълбо и го прибра в джоба си. Допълнителният труп беше тежък, щеше да бъде труден за носене.
     – Да ги пренесем на два пъти – попита той, въпреки, че се съмняваше, че Али ще се съгласи.
     И беше прав.
     – Не трябва да рискуваме. Скоро ще съмне.
     – Прав си – каза Хасан. Той огледа стаята и забеляза чашите от чай и фасовете. – Освен това ще трябва да почистим кръвта и всичко останало. Али, ти излез пръв, виж дали наоколо е чисто и след това ние ще ги изнесем.
     Хасан и Мурат се натовариха с по един чувал и отидоха до вратата. Очакваха, че Али ще я отвори, но той не го направи. Няколко секунди минаха, преди да се обърнат, за да видят защо, по дяволите, се бави.
     И замръзнаха, когато видяха, че е насочил към тях пистолета си. „Глок 17”, със заглушител. Хасан отвори широко уста. Техните пистолети бяха на кръста. Но ръцете им бяха заети.
     – Какво, смятате ме за глупак, а? – каза Али.
     Той изпрати първия куршум в челото на Мурат. Младият човек се катурна назад като дърво, под тежестта на чувала, който носеше, удряйки се в стената, преди да се пльосне на пода. С бърз рефлекс Хасан разтвори ръце и чувалът, който държеше, падна на земята. За миг погледна надолу, към безжизненото тяло на Мурат, после вдигна поглед и срещна очите на Али, пламтящи от гняв, причината за който Хасан не можеше да разбере.
     Просто един труп в повече… И всичко стана, без да сме го искали…
     Той получи един куршум точно между веждите и се срина на пода до Мурат.
     Али имаше кисел вкус в устата, когато се пъхна зад волана. Изкашля голяма храчка и яростно я изплю през прозореца. Псуваше шибаните копелета, които го бяха въвлекли в тая лайняна история. Мамка му мръсна – да застреляш единствения син на Казим Ага. Каква наглост…
     Направо те карат да съжаляваш, че си се родил…
     Сега се радваше, че не се е срещнал лично с поръчителката на убийството. На сутринта в къщата ще открият четири трупа. Четирима мъже, които взаимно са се изпозастреляли. Никой никога няма да разбере, че той е бил там. Никой.
     Особено Казим Ага.
     Измъкнах се на косъм, помисли той като натисна газта.
     Докато камионът се спускаше надолу, от двете страни на улицата вече проблясваха осветените прозорци на къщите.

     Младата девойка стоеше с лице към пролива и наблюдаваше отплуването на огромния параход. Светлините му бяха толкова красиви. Мислеше си как ли би се чувствала, ако е на него и гледа брега оттам. Всъщност, всичко, което искаше, бе да избяга, да отиде някъде далеч, далеч, в някоя чужда страна, където всичко, което беше преживяла, би изглеждало като сън.
     – Как ще платим на тия хора? – попита тя с тревога в гласа. – не мога да спра да мисля за това, Зейнеп. Ако не им платим, никога няма да ни оставят на мира. Та те са убийци, за бога. Посъбрах нещичко оттук-оттам, но… никак не е много.
     Гласът й стана писклив и както винаги, когато беше развълнувана, заприлича пак на малко момиче.
     – Ще взема и от татко. Ще го излъжа, че ми трябват за училище. Или че съм болна. Не знам. Но ще измисля нещо. Обещавам.
     – Нямаше как да стане – каза Зейнеп, поклащайки глава. – Въобще не можеш да си представиш колко много искаха, скъпа… Дори баща ти не би могъл да ни измъкне, повярвай ми.
     Тя си припомни изражението на Хасан и как му потекоха лигите, докато гледаше краката й. Съмняваше се, че тоя задник щеше да се задоволи само с парите, но не спомена за това на девойката.
     Младото момиче се обърна и я погледна уплашено. Лицето й беше пребледняло.
     – Не се притеснявай, миличка. Погрижила съм се за всичко.
     Зейнеп всмукна от цигарата си.
     – Нали ти казах за онзи мафиотски бос, с който един от нашите катили си имаше вземане-даване… Казим ага. Е, миналата седмица с неговия син имахме малък разговор, всъщност нещо малко повече от разговор и аз го поканих в къщата. Един час преди твоята среща. И той не е по-различен от останалите задници. Искаше да му стана любовница, част от неговия харем. Той също би могъл да свърши тази работа със съпруга ми, сигурна съм. Но защо? Защо да се отърва от един звяр, само за да стана робиня на друг? Повярвай ми, от сега нататък никой няма да може да ме накара да правя нещо, което не искам…
     – Както и да е, знаех, че нашите момчета няма да го разпознаят, те са нови в Истанбул. Сигурна съм, че когато са нахлули, той веднага се е хванал за пистолета. Паникьосан, идиотът не им е оставил никакъв избор. Той си държи оръжието под възглавницата, даже и когато прави любов, представяш ли си? Те няма да могат да си покажат носа в Истанбул повече, повярвай ми. Казим Ага живи ще ги одере. Или ще изчезнат оттук със скоростта на светлината, или са пътници…
     Тя си пое дълбоко въздух.
     – Ако ни създават някакви проблеми, ще се погрижа агата да разбере имената им. Сигурна съм, че той ще повярва на мен, не на тях. Дори съм съчинила една история за всеки случай.
     Неше погледна жената, която стоеше до нея, с широко разтворени очи. Тя изпитваше дълбоко чувство на благодарност към нея, но също и срам, а сега, след това, което току-що бе чула, и нарастващо възхищение.
     – Така съжалявам зя всичко– каза тя тихо като дете, което е счупило играчката си. – Той ми каза, че ще се развеждате, че всичко между вас вече е свършило… Но когато научих истината… аз го намразих. Кълна се, че нямаше да се натрапвам повече в живота ви, ако той ме беше оставил на мира.
     – Знам, скъпа – каза Зейнеп с усмивка. Тя протегна ръка и я прокара надолу през дългата червена коса на Неше, която леко се наклони към нея.
     – Ти не си първата му любовница. Дори не мога да преброя колко други е имал. И след като даже аз не намирах сили да го оставя, какво остава за малко ангелче като теб.
     Тя се замисли за всички побоища, нанесени й от него, за всички удари през лицето по повод и без повод. Но това вече беше свършило завинаги.
     Зейнеп обгърна с ръка кръста на по-младата жена, която се сгуши в нея и сложи глава на рамото й.
     Две големи чайки прелетяха пред тях, толкова близо, че ако бяха протегнали ръце, щяха да ги докоснат.

Превод от английски Петър Чухов


* – Прочетеният на видеозаписа фрагмент от разказа е публикуван в „Литературен вестник“ под заглавие „Допълнително тяло“

      Бариш Мюстерджаплъоглу е роден през 1977 година.
      Кратките му разкази и обзори за книги са публикувани в литературни списания като E Edebiyat, Varlik, Altyazi, and Kitap-lik. През 1995 г. получава Istek Foundation Alumni Association’s Iffet Esen Short Story Award.
      Издателство „Арка“ е закупило правата за издаване на български език на един от седемте романа на Бариш – първи в поредица от четири фентъзи романа – „Легендите на Перг“.

Leave a Reply

Bubblecast plugin is not configured properly. Please, contact administrator.
Add video comment