Пловдивската премиера на „Котката на Шрьодингер” от Александър Лютов, включена в „Събитието 10+“ (книги и приятели)“, състояло се на 26-и май тази година в Читалище „Възраждане“ в Стария град на Пловдив, като поредната среща с четящите, част от турнето „АРС“ и приятели“, ни накара да се върнем и назад в историята на „Национален литературен фестивал “ArsMedia”, който в програмата на миналогодишните си октомврийски „Фестивални дни „Глоси“-2009″, бе включил една друга двойна софийска премиера в Галерия „Кръг+“ (София, ул. „Будапеща“ №5): едновременно на „Котката на Шрьодингер” и „Тлеещи фитили” от Валентина Плачкинова…
Предлагаме ви аудиозапис от представянето на „Тлеещи фитили“ (в записа, освен думите на Валентина Плачкинова, можете да чуете как Левена Филчева чете разказа „Нищо за публикуване“, включен в книгата):
(архив на ArsMedia – 05.10.2009 г.)
Нищо за публикуване
Знаеш как се редактира текст, нали? Ако той не те желае, няма да те пусне – стоиш на заглавието и не можеш да мръднеш оттам. Друг път се случва да е по-благосклонен и ти позволява да навлезеш, да го сътвориш отново. Така е – зачеваш го, отглеждаш, преживяваш, унищожаваш, после отново го зачеваш и пак… докато решиш, че си го изчерпал. Или той тебе. Защото писането не е невинно.
Аз обаче съм в известна степен безотговорен – редактирам не от чувство за вина, а понеже се забавлявам. Сложил съм точка на края, а като започна да чета… казаното не ми харесва вече, повторенията ме препъват, от инверсии съм объркал посоката, така ли ми тече мисълта? И тече ли въобще, или само се процежда?
А метафорите… най-своеволните тропи – никога не са това, което очакваш. И започва заместване, разместване…delete (най-вече). Не спирам да се удивлявам – когато махам, всъщност прибавям.
Увличам се в тая игра и някой път се получава за моя изненада афоризъм, друг път виц (тук трябваше да кажа „уви”, защото Фройд ме опровергава – смехът във вица бил инфантилна радост от разпадането на смисъла в безсмислица). И в двата случая не мога да си позная разказа, както стана с последния.
Пиех си кафето една сутрин, жена ми влезе в кухнята, усмихнах се и „Добро утро, мила!”. Добро си беше даже след като цяла нощ съм писал и редактирал, а когато тя се появи, природата (ми) се събуди. Тя хвърли критичен поглед към мене и разтегли устни снизходително – знам за какво мислиш. А как ми се искаше да каже: „Отвърни очите си от мене, защото ме вълнуват.”
Ех, Соломоне… щастливец си бил! Въздъхнах си, размечтах се, престорих се, че не забелязвам раздразнението ?, и нетърпелив зачаках да се приготви за работа и да хлопне вратата, защото новият разказ вече беше в главата ми. Написах бързо работно заглавие – „Вавилонско утро” – и едва удържах диалога:
„ – Добро утро, мила!
– Би било добро, ако…
– Как спа? Сънува ли градините?
– Какво значи това, нали си до мен, или не беше?
– Бях, но…
– Къде, в чии градини?
– Защо си жлъчна, скъпа, денят е хубав, обичам те.
– Какво искаш да кажеш, че ти развалям хубавия ден ли?
– Казвам само, че денят е хубав, ти си хубава…
– Не е нужно да лъжеш, знам, че сутрин изглеждам зле.
– Не лъжа, за мен си най-хубавата…
– Е да, за тебе, приятелите ти ме намират невзрачна.
– Не е вярно, не са казвали…
– Ето, виждаш ли, даже не говорят за мене!
– Напротив, говорят, дори малко ми завиждат.
– Знаех си аз, че не са ти истински приятели.
– Истински са, но така, по мъжки…
– Какво по мъжки, за какво ти завиждат?
– За гледката, скъпа.
– Каква гледка, от този етаж само простряно пране…
– От моята кула друго се вижда, като тръгнеш с тези дълги…
– Ето, и ти си като тях, само за секс мислите.
– Ами че на мъжа това му е мъжкото…
– Кое, сексът?
– Страстта, скъпа.
– И какво толкова?
– Тя е животът…
– Любовта е животът, а не…
– Да де…Че какво му е лошото, скъпа? Жените не харесват ли секса?
– Не измествай въпроса, жените не са само крака.
– Вярно, скъпа, и гърди, и…
– Не ставай циничен! Жените имат душа, но на вас ви е трудно да я разберете.
– Скъпа, няма още осем, да оставим този разговор за по-късно?
– Ти го започна, не се измъквай, все така правиш, като не ти изнася.
– Да помълчим, а? Да си изпием поне кафето, да ти сложа ли захар?
– Защо питаш, мислиш, че съм дебела ли?
– Скъпа, обичам те, обичай се…
– Ето, пак за секс мислиш!”
Дотук добре, но като спрях и прочетох, се замислих. Защо съм писал за градини, какво ме е накарало? Явно заради заглавието. Като ми стане вавилонско, се сещам за тези градини. Велик е бил Навуходоносор, но най-прекрасното му творение са градините за любимата жена. Мъжете сме много романтични, не изглежда така, но е вярно.
Невинаги можем да изразим чувствата си с думи, но пък сме способни на красноречиви жестове – и изкуството, и архитектурата го доказват. Но… към текста. Градините ги махам, неразбираемо е, после ще отпадне и нейната реплика упрек, няма как. Нищо, и без това ми звучи малко пресилено, все пак, когато двама се обичат, не е възможно да говорят на толкова различни езици.
Чета нататък. Ще премахна и следващите реплики – не ми се иска да напомням на жените за техните страхове, че сутрин изглеждат грозни, че трябва да се гримират, за да ги харесваме. Това е мит, на който не знам защо вярват. Всъщност мъжът гледа с други очи, когато е влюбен (а и когато не е). Ще види невинното в още сънените очи, ще усети вкуса на топли устни без червило, ще му замирише на нежно тяло и ще…
Мъжът не обича грима, чужда му е суетата по парфюм и дрехи. Те го въвличат в някакво многогласие от знаци, ненаситни, объркващи, водещи към нови знаци, те пък към други и така до безкрай, а той не иска да търкаля камъни нагоре по хълма, или поне не тоя камък. Обратно – той иска еротичното да бъде не обозначавано, а преживяно. И когато казва, че жена му е хубава, мъжът е искрен. С това той всъщност казва: ”Остави ме да те виждам хубава – такава си, когато те обичам.” Това не е лъжа.
Защо жените се съмняват, доказателства ли искат, или очакват да бъдат уверявани? Ето какво проваля връзките – очакванията. Не можеш да получиш от несъществуващия нещо, което той няма (някой беше казал това, но кой…). Независимо дали ще оправдае очакванията, или не, той вече не е такъв, какъвто си го обикнал (виж сходството с метафората, може да стане афоризъм). Най-вероятно обаче не всички жени са мнителни като моята героиня, затова махам и тези реплики.
После стигам до желанието на жените да ги харесва не само този, който ги обича. И как само се хващат за думите! Мъжете не си говорят за своите жени, не обсъждаме жените, които обичаме. За други жени може и да говорим, но не и за любимите. Това е нещо свято (патетично прозвуча, ще го редактирам после), пазим го ревниво и не обичаме коментарите на тази тема. Но това не означава, че не можем да го оценим. А пък за завистта – тук героят ми се е оставил да бъде подлъган и се опитва да предложи рамо на женското самочувствие. Не, и тези реплики ще ги махна.
Темата за завистта е опасна, още Чосър и неговият свещеник са разбирали, че тя може да опорочи всичко. Моят герой не може да не знае това, но и читателят също знае – когато виждаме другите да стават по-големи, от завистта си се смаляваме още повече. Не искам приятелите на моя герой да изглежат малки – махам и тези реплики, ще напиша друг разказ за това.
Стигнах до кулата, от която гледката на моя герой е единствена и прекрасна. Дали да не махна и това? Исках да кажа, че мъжът е над дребнавото, на живота гледа отвисоко и може би затова всичко му изглежда различно. Оттам детайлът не се забелязва или се слива с други и точно неяснотата дава възможност за интерпретации. Но защо кула, има и други високи неща? Махам ги тези реплики, макар че, ако перифразирам Фройд, понякога една кула е само кула. Ще пиша за любовта, без да правя сексуални намеци. Всъщност двете са много свързани, но за това… после.
Въздъхвам облекчено Сега отново чета репликите за секса и страстта. Като се замисля, двама са мъжете, чиито имена асоциирам със страстта – Байрон и Киркегор. С Байрон е ясно – дългата памет на човечеството ме улеснява – самото му споменаване говори достатъчно, а Киркегор… да, прав е, че всичко, лишено от страст, става безсмислено. Обичам Киркегор, но е малко чужд на тоя контекст. Думите на моите герои ме водят към други мисли.
Дали любовта и сексът са едно и също? Дали, когато говорят за любов, жените мислят за секс, а когато мъжете мислят и говорят за секс, имат ли предвид любов? Според мен става дума за едно и също нещо. Отношението към секса е отношение към живота. Мъжът обича секса и си го признава, не вижда нищо лошо в него и недоумява защо е така компрометиран (ако не бяха стоиците и християнството, и досега нямаше да е разбрал).
Сексът е израз на радост и източник на радост, израз на любов – към другия, към себе си, към живота. Като споделят най-интимното удоволствие с телата си, двамата споделят пълнотата си. Не знам дали жените мислят нещо в този момент, но мъжете със сигурност не мислят. Ето, това е хубавото, преживяното не е изпреварено от мисълта.
Мъжете носят в себе си много живот, който искат да подарят (защо се сетих сега за Кастанеда, който твърдял, че спермата му може да достига до женския мозък и да превръща жените в магъосници, не ми е хрумвало, но е окуражаващо). Да е желан, за един мъж е истинско признание в любов. Затова моят герой казва, че страстта е животът, а когато жена му твърди, че любовта е животът, той намира това за едно и също.
И щом мислят еднакво, защо не приемат, че една мисъл може да бъде изречена с различни думи? И защо въобще трябва да говорят? Всичко истинско си става безмълвно. Махам и тези реплики. И без това героят ми иска да помълчат и да си изпият кафето, защото още няма осем…
Само дето допуска грешка с въпроса за захарта. Но как да се досети рано сутрин, че това е капан за нови упреци? И усилията му да върне разговора към любовта, се оказват закъснели. Ще го направя по-предвидлив.
Да погледнем сега какво остана от диалога:
„ – Добро утро, мила!
– Ето, пак за секс мислиш!”
Е, как да публикувам това?
Един отговор на “„Тлеещи фитили“ от Валентина Плачкинова”